— Да. И едно от нещата, които твърдеше, бе, че заменяме нашата каравана „Уинъбейго“ за вашия буик.
— Не виждам никаква каравана.
— Той ще ти я докара — поясни Джак Чапман. — Знаеш, че ще го направи. Хари Синята сойка се опита да удари красиво една от топките и не успя. Ръката му не беше достатъчно устойчива. — Не съм никакъв племенник на тази стара лисица — заяви Хари Синята сойка. — Защо непрекъснато го повтаря на хората!
— По-добре жива лисица, отколкото мъртъв вълк — намеси се Уензди с глас, толкова плътен, че прозвуча като ръмжене. — Е, ще ни продадеш ли колата си?
Хари Синята сойка потрепери видимо и силно.
— Разбира се — отговори той. — Разбира се. Само се шегувах. Голям шегаджия си падам. — Остави щеката върху билярдната маса и взе дебело яке, което изтегли от почти същите якета, накамарени върху куките при вратата. — Нека първо си прибера боклуците от автомобила.
От време на време хвърляше погледи към Уензди, сякаш се притесняваше да не би старецът да се взриви.
Автмобилът на Хари Синята сойка беше спрян на стотина метра. Докато вървяха към него, подминаха малка белосана католическа църква и мъж с яка на свещеник, който ги изгледа от прага. Смучеше цигара така, сякаш не му е приятно да я пуши.
— Добър ден, отче! — провикна се Джони Чапман, но мъжът с яката не отговори, само смачка с ток фаса, вдигна го и го пусна в боклукчийската кофа до вратата, после влезе вътре.
Колата на Хари Синята сойка беше без странични огледала. Шадоу не беше виждал по-износени гуми — бяха съвършено гладки. Хари Синята сойка им каза, че колата гълтала много бензин, но стига да я зареждат, ще си върви вечно, освен ако не спре.
Той напълни един черен найлонов плик за отпадъци с боклуците от автомобила (въпросните боклуци включваха няколко недопити бутилки долнопробна бира с капачки на винт, пакетче канабис, увит в станиол и скрит доста нескопосно в пепелника на колата, опашка на скункс, двайсет и пет — трийсет касети с кънтримузика и опърпан пожълтял екземпляр на „Чужденец в чужда земя“167).
— Извинявайте, че се правех на интересен — каза Хари Синята сойка на Уензди, докато му подаваше ключовете. — Знаете ли кога ще си получа караваната?
— Питай чичо си. Той се е наел с препродажбата на коли втора употреба — изръмжа Уензди.
— Уисакеджак не ми е чичо — каза Хари Синята сойка.
После взе черния плик за отпадъци, влезе в най-близката къща и затвори вратата след себе си. Оставиха Джони Чапман в Су Форс, пред магазин за хранителни стоки.
Докато пътуваха, Уензди не каза нищо. Беше свъсен като буреносен облак, не беше в настроение още откакто си бяха тръгнали от Уиски Джак.
В едно семейно ресторантче точно преди Сейнт Пол Шадоу взе вестника, който някой беше оставил. Погледна го веднъж, после втори път, после го показа на Уензди.
— Погледни — каза му.
Той въздъхна, извърна очи към вестника и каза:
— Радвам се, че трудовият спор на диспечерите по летищата е бил решен без стачка.
— Не това — каза Шадоу. — Погледни. Тук пише, че е четиринайсети февруари.
— Честит Свети Валентин.
— Какво излиза, тръгнахме кога… на двайсет и първи или двайсет и втори януари. Не съм следил датите, но беше през третата седмица на януари. Събира ни се да сме пътували три дни. Как така е четиринайсети февруари?
— Защото вървяхме пеш близо един месец — поясни Уензди. — Из неплодородните земи. Зад кулисите.
— Много пряк път, няма що — подметна Шадоу. Уензди изтика вестника.
— Проклетият Джони Ябълковото семе168, вечно говори за тоя Пол Бъниан. В истинския живот Чапман е притежавал четиринайсет ябълкови градини. Обработвал е хиляди акри. Да, напредвал е заедно със западната граница, ала в нито една приказка няма и дума истина за него освен това, че по едно време е превъртял. Но това не е важно. Както навремето е пишело по вестниците, ако истината не е достатъчно голяма, публикуваш легендата. Тази държава има нужда от своите легенди. А дори легендите вече не вярват в това.
— Но ти го виждаш.
— Аз съм минало свършено. На кого му пука за мен?
Шадоу каза едва чуто:
— Ти си бог.
Уензди го погледна изпитателно. Явно искаше да каже нещо, после обаче се отпусна на стола, извърна очи надолу към листа с менюто и пророни:
— И какво от това?
— Хубаво е да бъдеш бог — рече Шадоу.
— Така ли? — попита Уензди и този път не той, а Шадоу извърна поглед.
На бензиностанция на около четирийсет километра от Лейксайд, на стената до тоалетната Шадоу видя правено в домашни условия копие на обява: черно-бяла снимка на Алисън Макгъвърн и отгоре написан на ръка въпрос:
Виждали ли сте ме?
Шадоу си купи един „Сникърс“, бутилка вода и брой на „Лейксайд Нюс“. Към материала, обявен над главата на вестника и написан от Маргрит Олсен, нашия репортер в Лейксайд, имаше снимка на момче и по-възрастен мъж, които стояха върху замръзнало езеро, до барачка за риболов върху лед, и държаха между себе си голяма риба. Усмихваха се. „Баща и син улавят рекордно голяма за нашите места северна щука. Повече подробности на вътрешните страници“.
Уензди, който шофираше, каза:
— Прочети ми какво интересно пише във вестника. Шадоу започна да обръща бавно страниците и да търси, но не намери нищо.
Уензди го остави на алеята пред жилищния блок. От алеята го погледна котка с цвят на пушек; побягна, щом той се наведе да я помилва.
Шадоу спря на дървената тераса през жилището и погледна към езерото, осеяно тук-там със зелени и кафяви колиби за ловене на риба върху лед. До много от тях бяха спрени коли. Върху леда, по-близо до моста беше и зелената таратайката, точно както беше снимана и във вестника.
— Двайсет и трети март — каза й насърчително Шадоу. Някъде в девет и петнайсет сутринта. Можеш го.
— Изключено — рече женски глас. — Трети април. Шест вечерта. Така ледът ще се е разтопил през деня. Шадоу се усмихна. Маргрит Олсен беше облечена в скиорска грейка. Стоеше в другия край на терасата и пълнеше хранилките за птици.
— Четох статията ви в „Лейксайд“ за рекордно тежката северна щука.
— Вълнуващо, нали?
— Може би поучително.
— Мислех, че няма да се връщате при нас — каза жената. — Нямаше ви доста време.
Сложи в поставката последното кубче мас и започна да пълни от пластмасова бутилка от мляко мрежичката със семе от магарешки бодил. На елата отсреща нетърпеливо църкаха няколко кадънки с масленозелени зимни пера.
— Във вестника не видях нищо за Алисън Макгъвърн.
— Нямаше нищо за съобщаване. Още се води безследно изчезнала. Плъзна слух, че някой я бил видял в Детройт, но тревогата се оказа фалшива.
— Клетото дете.
