— Аз съм жив — каза Шадоу. — Не съм мъртъв. Забрави ли?
— Не си мъртъв — повтори тя. — Но не съм сигурна и че си жив. Наистина жив.
„Разговорът нещо куца — помисли Шадоу. — Всъщност всичко куца“.
— Обичам те — каза Лора без страст. — Ти си моето Пале. Но когато наистина си мъртъв, виждаш нещата по-ясно. Все едно там вече няма никого. Нали се сещаш? Ти си като голяма плътна дупка с формата на човек. — Тя се свъси. — Дори когато бяхме заедно. Беше ми приятно да съм с теб. Ти ме обожаваше, беше готов да направиш всичко за мен. Но понякога влизах в стаята и изпитвах чувството, че вътре няма никого. Включвах осветлението или го изключвах и забелязвах, че ти си там, седиш си сам, не четеш, не гледаш телевизия, не правиш нищо. — Тя го прегърна, сякаш за да отнеме жилото от думите си, и каза: — Най-хубавото на Роби беше, че той беше
Той не беше сигурен, че гласът му няма да го предаде, затова само поклати глава.
— Добре — каза Лора. — Това е добре.
Бяха наближили мястото, където Шадоу беше оставил колата. Той усети, че трябва да каже нещо: „Обичам те“ или „моля те, не си отивай“, или „съжалявам“. Думи, които употребяваме, за да спасим разговор, който внезапно е залитнал към страшни места. Вместо това рече:
— Не съм мъртъв.
— Може би не си — каза тя. — Но сигурен ли си, че си жив?
— Погледни ме — подкани Шадоу.
— Това не е отговор — каза мъртвата му жена. — Ще разбереш, когато си жив.
— Сега какво? — попита той.
— Е, сега те видях — отвърна Лора. — Отново отивам на юг.
— Пак в Тексас ли?
— Някъде, където е топло. Все едно къде.
— Аз трябва да чакам тук — каза Шадоу. — Докато шефът има нужда от мен.
— Това не е живот — рече Лора.
Тя въздъхна, после се усмихна със същата усмивка, с каквато навремето го беше разнежвала, колкото и често да я виждаше. Всеки път, когато Лора му се усмихнеше, отново и отново бе като първи път.
Шадоу се пресегна да я прегърне, но тя поклати глава и се дръпна, така че той да не я достига. Седна на ръба на една покрита със сняг маса за пикник и изпрати с поглед Шадоу, докато той се отдалечаваше с автомобила.
Войната беше започнала, а никой не я виждаше. Бурята се снижаваше, а никой не го знаеше.
В Манхатън падна носеща греда, заради която движението по една от улиците беше затворено за два дни. Гредата уби двама пешеходци: един арабин — таксиметров шофьор — и пътника му.
В Денвър един шофьор на камион беше намерен мъртъв в дома си. Оръдието на убийството — чук с раздвоена глава и с гумена дръжка — бе оставено на пода до трупа. Лицето му беше недокоснато, но тилът му бе напълно размазан и върху огледалото в банята с кафяво червило бяха написани няколко думи с чужда азбука.
В пощенски клон във Финикс, щата Аризона, някакъв тип превъртя, или, както съобщиха във вечерните новини, „му изгоряха бушоните“, и тегли куршума на Тери Евънсън, по прякор Трола, болезнено пълен непохватен мъж, който живеел сам в каравана. В пощенския клон бяха ранени още няколко души, но почина само Евънсън. Мъжът, който бе произвел изстрелите — в началото смятаха, че е недоволен пощальон, — така и не бе заловен и самоличността му остана неустановена.
— Да ви призная — заяви по „Новините в пет“ шефът на Тери Евънсън, по прякор Трола, — ако на някого тук можеха да му изгорят бушоните, то това по всеобщо мнение бе именно Трола. Добър работник, но си падаше особняк. В смисъл човек никога не знае, нали?
По-късно същата вечер, когато репортажът бе излъчен отново, интервюто беше махнато.
В Монтана всички девет членове на една отшелническа комуна бяха намерени мъртви. Репортерите изказаха предположението, че става въпрос за масово самоубийство, но не след дълго се получи съобщение, че смъртта е причинена от отравяне с въглероден окис, дошъл от старата отоплителна система.
В гробището в Кий Уест бе осквернена крипта.
В Айдахо пътнически влак блъсна камион на Колетната служба и уби водача. Сред пътниците нямаше тежко ранени.
На този етап все още се водеше студена война, мнима война, която не можеше да бъде истински спечелена или загубена, Вятърът разклати клоните на дървото. От огъня се разлетяха искри. Бурята се приближаваше.
Савската царица — чийто баща, ако се вярва на мълвата, бил зъл дух, — вещица, прозорлива жена и царица, управлявала Сава, когато Сава била най-богатата земя, съществувала някога под слънцето, когато подправките й, скъпоценните камъни и благовонна дървесина били откарвани с кораби и камили до всички кътчета на света, пред която се прекланяли още приживе, пред която най-мъдрите сред всички царе се прекланяли като пред жива богиня, стои в два след полунощ на тротоара на Сънсет Булевард и гледа движещите се автомобили невиждащо, като похотлива пластмасова булка от черно-неонова сватбена торта. Стои така, сякаш тротоарът и нощта, която я обгръща, й принадлежат.
Щом някой я погледне право в лицето, устните й се размърдват, сякаш си говори сама. Когато покрай нея минават мъже с автомобили, тя среща погледите им и се усмихва.
Нощта е тежка.
Седмицата е тежка, тежки са четирите хилядолетия.
Тя се гордее, че не дължи нищо на никого. Другите момичета имат сводници, имат навици, имат деца, имат хора, които им взимат спечеленото. Тя не.
В професията й не е останало нищо свято. Вече.
Преди седмица в Лос Анжелис заваля проливен дъжд, заради него по хлъзгавите улици имаше много катастрофи, той смъкваше калта от хълмовете, буташе къщи в каньони, смиваше света и го отнасяше по канавки и канализация, давеше бездом-ниците и скитниците, приютили се в бетоненото корито на реката. Когато в Лос Анжелис завали, дъждът винаги заварва хората неподготвени.
Билкис беше прекарала последната седмица у дома. Понеже не можеше да стои на тротоара, се бе гушила в леглото в стаята с цвят на суров черен дроб, бе слушала как дъждът барабани по металната кутия на климатика върху прозореца и бе пускала обяви в интернет. Беше оставила покани в adult-friendfinder.com, LA-escorts.com, Classyhollywoodbabes.com, бе посочила анонимен адрес на електронната си поща. Гордееше се, че е отвоювала нови територии, но пак си беше притеснена — дълго време се бе пазила от всичко, което може да остави следи върху хартия. Не бе пускала и най-малката обява по задните страници на „Ел Ей Уикли“ и предпочиташе сама да си подбира клиентите, да намери с очите, обонянието, допира си онези, които ще я боготворят така, както тя трябва да бъде боготворена, онези, които ще й разрешат да ги отведе до края…
Сега, докато стои и трепери на ъгъла (защото дъждовете от края на февруари са си отишли, но не и студът, който са донесли със себе си), й хрумва, че има навик, точно толкова пагубен, както навиците на проститутките наркоманки, и това я потиска, и устните й отново започват да се движат. Ако сте достатъчно близо до рубиненочервените й устни, ще чуете как Билкис казва:
—
