пътя.
Автомобилът я удря толкова силно, че решетката се смачква, и я хвърля във въздуха като парцалена кукла. Тя пада на пътя зад лимузината и от силата на удара срамната й кост и черепът се натрошават. По лицето й тече студена дъждовна вода.
Билкис започва да проклина своя убиец: да го проклина безмълвно, защото не може да движи устни. Проклина го буден и заспал, жив и мъртъв. Проклина го, както може да проклина само някой, чийто баща е зъл дух.
Отваря се врата на автомобил. Някой се приближава до Билкис.
— „Ти беше аналогово момиче — запява отново той фалшиво, — което живее в дигитален свят“. — После казва: — Вие, тъпи мадони. Всички вие, тъпи мадони. И се отдалечава.
Вратата на автомобила се затръшва.
Лимузината прави обратен завой и чак сега прегазва жената — бавно. Костите й пукат под гумите. После автомобилът се връща. Когато накрая изчезва надолу, единственото, което оставя след себе си на пътя, е размазаното червено месо на убитата жертва — почти не личи, че е човек, и скоро дори това ще бъде отнесено от дъжда.
— Здрасти, Саманта.
— Магс? Ти ли си?
— А кой друг? Лейън ми каза, че докато съм била в банята, се е обадила леля му Сами.
— Поговорихме си. Голям сладур.
— Да. Надявам се да го опазя.
Миг на неудобство и за двете, пукащ шепот по телефонните линии. После:
— Как върви следването, Сами?
— Пуснаха ни една седмица във ваканция. Парното нещо не работи. Как е във вашия край на Северните гори?
— Имам си нов съсед. Прави фокуси с монети. В колонката за писма на читатели в „Лейксайд Нюс“ често избухват разгорещени спорове за общинските земи при старото гробище, на юго-източния бряг на езерото, и на искрено вашата й възложиха да напиша остра уводна статия, в която да обобщи становището на вестника, без да обижда никого и всъщност без да дава и най-малка представа какво е становището ни.
— Звучи забавно.
— Изобщо не е забавно. Миналата седмица изчезна Алисън Макгъвърн, най-голямата дъщеря на Джили и Стан Макгъвърн. Добро момиче. Няколко пъти е идвала да гледа Лейън.
Една уста се отваря да каже нещо и пак се затваря, като оставя неизречено онова, което е искала да каже, и вместо това казва:
— Ужас!
— Да.
— Е… — Това не може да бъде последвано от нищо, което да не причини болка, затова тя пита: — Симпатяга ли е?
— Кой?
— Съседът.
— Казва се Айнсел. Майк Айнсел. Ядва се. Прекалено млад е за мен. Едър такъв… изглежда… как ли да се изразя?
— Гаден? На настроения? Страхотен? Женен?
Кратък смях, после:
— Да. Според мен наистина си изглежда женен. Ако изобщо може да се каже, че женените мъже изглеждат някак, да, той май изглежда така. Но думата, която търсех, е тъжен. Изглежда тъжен.
— И тайнствен?
— Не бих казала. Когато се нанесе, изглеждаше доста безпомощен… не знаеше дори как да си облепи прозорците. И досега има вид на човек, който не знае какво търси тук. Когато е тук де… ту се появява, ту пак изчезва. От време на време съм го срещала да се разхожда навън.
— Да не е обрал банка?
— Ъхъ. Точно това си мисля.
— Ти не си мислеше нищо. Хрумна ми на мен. Слушай, Магс,
— Да.
— Наистина ли?
— Не.
Дълго мълчание.
— Ще дойда да те видя.
— Недей, Сами.
— След края на седмицата, преди да са пуснали парното и пак да тръгна на лекции. Ще е весело. И този път можеш да ми постелеш на дивана. И покани тайнствения съсед на вечеря.
— Мъж ли ми търсиш, Сам?
— Никакъв мъж не ти търся. След оная тъпа вещица Клодин може би съм готова да се върна за малко към момчетата. Когато по Коледа отивах на автостоп в Ел Пасо, се запознах с един симпатяга, голям особняк.
— Слушай, Сам, престани с този автостоп.
— А как според теб ще стигна до Лейксайд?
— Алисън Макгъвърн също пътуваше на автостоп. Дори в град като този не е безопасно. Ще ти пратя пари с пощенски запис Качи се на автобуса.
— Не се безпокой.
—
— Добре, Магс. Прати ми пари, ако от това ще спиш по-спокойно.
— Знаеш, че наистина ще спя по-спокойно.
— Добре, властна како. Прегърни от мен Лейън и му кажи, че леля Сами пристига и този път да не си крие играчките в леглото й.
— Ще му кажа. Но не обещавам, че ще ме послуша. Кога да те чакам?
— Утре вечер. Не ходи на автогарата… ще помоля Хинзелман да ме хвърли с Теси.
— Закъсняла си. Теси е в нафталин за през зимата. Но Хинзелман пак ще те докара. Симпатична си му. Слушаш му брътвежите.
— Защо не го помолиш той да напише уводната статия вместо теб? Я да видим сега. „За общинските земи при старото гробище. През зимата на не знам си коя и трета година дядо ми улучил елен при старото гробище край езерото. Патроните му били свършили, затова той се целел с костилка от череша, която взел от обяда, приготвен му от баба. Костилката проникнала в черепа на елена и той хукнал да бяга колкото му крака държат. Две години по-късно дядо ми пак отишъл по тези места и що да види: як елен с черешово дръвче между рогата. Този път го застрелял и баба ми напекла толкова много сладкиши с череши, че им стигнали за следващия Четвърти юли…“
И двете се засмяха.
Джаксънвил, щата Флорида, два часът след полунощ
— На табелата пише, че търсите хора за работа.
— Винаги имаме незаети места.
— Мога да работя само нощна смяна. Това устройва ли ви?
