Билкис се надява, че сега, когато е спряло да вали, клиентите ще се върнат. Почти през цялата година тя обикаля все същите дветри пресечки на Сънсет и се наслаждава на прохладните нощи в Лос Анжелис. Веднъж на месец плаща на ченгето от Управлението на полицията в Лос Анжелис, заменило последния, на когото е плащала и който е изчезнал. Казваше се Джери Лебек и изчезването му бе пълна загадка за полицията. Той се бе вманиачил по Билкис, беше започнал да я преследва пеш. Един следобед тя се събуди, стресната от някакъв шум отвори входната врата на апартамента и видя, че облечен в цивилни дрехи, Джери Лебек е коленичил на износения мокет, клатушка се със сведена глава и я чака да излезе. Шумът, който бе чула, идваше от главата му, която се блъскаше о вратата, докато Лебек се люлееше на колене.
Тя го погали по косата и му каза да влезе, после пъхна дрехите му в черен найлонов чувал за отпадъци и ги метна в боклукчийски контейнер зад един хотел на няколко пресечки от жилището й. Сложи пистолета и портфейла му в пазарски плик. Отгоре изсипа използвано смляно кафе и развалена храна, прегъна горния край на плика и го изхвърли в коша за боклук на една автобусна спирка.
Не пазеше нищо за спомен.
Оранжевото нощно небе блести, озарено от далечни светка-вици на запад, някъде над океана, и Билкис знае, че скоро ще завали. Въздиша. Не иска дъждът да я застигне. Решава да се прибере в жилището, да полежи във ваната, да си избръсне краката — има чувството, че непрекъснато си бръсне краката, — и да поспи.
Тръгва по пресечката, тръгва нагоре по хълма, където е оставила колата.
Зад нея блясват фарове и щом я приближават, колата намалява; тя се извръща и се усмихва. Усмивката замръзва, когато Билкис вижда, че колата е дълга бяла лимузина. Мъжете в дълги лимузини искат да се чукат в дълги лимузини, а не в усамотението на храма на Билкис. Но все пак това може да е инвестиция. Нещо за бъдещето.
Затъмненият прозорец се спуска безшумно и Билкис отива усмихната при лимузината.
— Ей, сладур — казва тя. — Търсиш ли нещо?
— Сладка любов — казва глас някъде отзад в лимузината.
Билкис надзърта вътре, доколкото това е възможно, през творения прозорец: познава едно момиче, веднъж то се качило на дълга лимузина заедно с петима пияни футболисти, които я наранили наистина лошо, но сега Билкис вижда само един клиент, който изглежда доста младичък. Не й прилича на хората, които ще боготворят някого, но парите, сухата пара, минала от неговата в нейната ръка, също е сила — навремето са я наричали барака173 — и Билкис би могла да я използва, а честно казано, напоследък тя се радва и на най-малката помощ.
— Колко? — пита мъжът.
— Зависи какво искаш и колко време го искаш — върща тя. — И дали ти е по джоба.
Билкис усеща как от прозореца на лимузината излиза нещо с мирис на дим. Мирише на изгорели жици и на прегрято електрическо табло. Вратата се отваря.
— Мога да платя за всичко, което искам — казва клиентът.
Билкис се навежда и оглежда колата. Вътре няма никого освен клиента, хлапе с подпухнало лице, което едва ли е навършило възраст, когато започваш да пиеш. Никой друг, затова тя се качва.
— Богато хлапе, а? — пита жената.
— По-богато от богато — отвръща мъжът и се приближава по кожената седалка към нея.
Движи се някак спънато. Билкис му се усмихва.
— Хм. Възбуждаш ме, сладур — казва му тя. — Сигурно си от ония с точка ком, за които чета?
Тогава той се изпъчва, издува се като огромна жаба.
— Да. Освен всичко останало. Техничарче съм.
Автомобилът потегля.
— И така — казва мъжът. — Кажи ми, Билкис, колко за един минет?
— Как ме нарече?
— Билкис — повтаря той. И после запява с глас, който не е направен за пеене: — „Ти си нематериално момиче в материален свят“.
В думите му има нещо заучено, сякаш е репетирал тази размяна на реплики пред огледалото.
Тя престава да се усмихва, лицето и се променя, става по-мъдро, с по-остри, ъглести черти.
— Какво искаш?
— Казах ти. Сладка любов.
— Ще ти дам каквото пожелаеш — обещава тя.
Иска да слезе от автомобила. Той се движи много бързо и Билкис си дава сметка, че не може да скочи, но ще го направи, ако не намери друг начин да се измъкне. Каквото и да става тук, то не й харесва.
— Какво искам. Да. — Той замълчава. Езикът му се плъзва по устните. — Искам един чист свят. Искам да притежавам утрешния ден. Искам еволюция, преход, революция. Искам да преместя нашия род и от застоялата вода покрай брега той да се озове в бързея. Вие, хора, сте под земята. Това е грешка. Трябва да застанем в светлината на прожекторите, да блеснем. Отпред в средата. Вие, хората, сте толкова отдавна и толкова надълбоко под земята, че очите ви вече не могат да ви служат.
— Аз се казвам Айше — обяснява тя. — Не разбирам какво говориш. На онзи ъгъл има друго момиче, което се казва Билкис. Можем да се върнем на Сънсет и да ни имаш и двете…
— О Билкис — казва той и въздиша театрално. — Има толкова много вяра наоколо. Не достигат предела на онова, което могат да ни дадат. Пропастта в доверието. — И отново запява фалшиво и носово: — „Ти си аналогово момиче, което живее в дигитален свят“.
Лимузината взима завоя прекалено бързо и мъжът се свлича от другата седалка върху Билкис. Шофьорът на автомобила е скрит зад затъмнено стъкло. Противно на всякакъв разум Билкис изведнъж е убедена, че бялата лимузина не е управлявана от никого, че докато прекосява Бевърли Хилс, се носи, тласкана като Хърби, бръмбара на любовта174, от собствената си сила. После клиентът се пресяга и почуква по затъмненото стъкло.
Колата намалява скоростта и още преди да е спряла, Билкис е отворила вратата и скача, по-скоро пада върху асфалта. Намира се на път върху хълма. Отляво има стръмен баир, отдясно — отвесна пропаст. Тя хуква надолу по пътя. Лимузината стои и не мърда.
Започва да вали и високите токове на Билкис се хлъзгат и й пречат. Тя се събува с рязко движение и мокра до кости, хуква, като се озърта и търси как да се махне от пътя. Уплашена е.
Вярно, притежава сила, но това е магията на глада, на вагината. Поддържала я е жива по тези земи толкова дълго, ала за всичко останало Билкис се осланя на острото си зрение и ум, на висотата и присъствието си.
Отдясно има висока до коляното мантинела, която да предпазва колите и те да не се преобръщат в пропастта; сега дъждът се стича по пътя и го превръща в река; а ходилата на Билкис са започнали да кървят.
Светлините на Лос Анжелис са се ширнали пред нея — примигваща електрическа карта на въображаемо царство, небеса-та, разпрострели се направо тук, на земята, — и Билкис знае, че само да се махне от пътя, и ще е в безопасност.
—
В нощното небе пламва в зелено раздвоена светкавица. Билкис се препъва, плъзга се метърдва, охлузва крака и лакътя си и пак се изправя; вижда, че фаровете на автомобила слизат към нея. Лимузината се движи толкова бързо, че Билкис не се чувства в безопасност и се пита накъде да се хвърли, надясно ли, където автомобилът може да я затисне до склона, или наляво, където тя може да се свлече в урвата. Притичва през пътя с намерението да се долепи до влажната пръст, да се покатери, когато дългата бяла лимузина се задава с криволичещи задни гуми по хлъзгавия стръмен път, божичко, сигурно се движи със сто и двайсет километра в час, сякаш се носи над пътя, а Билкис забива ръце в буренака и пръстта — знае, че ще се изкатери и ще се махне оттук, точно тогава обаче мократа пръст поддава и тя пак се свлича на
