Маргрит Олсен завъртя капачето на четирилитровата бутилка.
— Надявам се да е мъртва — каза тя безизразно. Шадоу беше стъписан.
— Защо?
— Защото другото е по-страшно.
Кадънките подскачаха трескаво от клон на клон из елата: изгаряха от нетърпение хората да си тръгнат.
„Не мислиш за Алисън — рече си Шадоу. — Мислиш за сина си. Мислиш за Санди“.
Спомни си как някой бе казал: „Мъчно ми е за Санди“. Кой ли?
— Беше ми приятно да си поговорим — рече той.
— Да — отвърна жената. — На мен също.
Февруари отмина в низ от къси сиви дни. Някои дни валеше сняг, повечето не валеше. Стопли се и в хубаво време температурата се качваше над нулата. Шадоу стоя в жилището, докато то не му заприлича на затворническа килия, и тогава, в дните, когато Уензди нямаше нужда от него и не го викаше да пътуват, започна да се разхожда.
Разхождаше се почти цял ден, правеше дълги обиколки извън града. Вървеше сам, докато не излезеше при националния парк на север и на запад, или при царевичните ниви и пасищата на юг. Вървеше по пътеки из пущинака, вървеше покрай старата железопътна линия, вървеше по черните пътища. Два три пъти дори вървя покрай заледеното езеро, от север на юг. Случваше се да срещне местни хора, зимни туристи и някой, излязъл да потича за здраве, и им махаше и ги поздравяваше. Най-често не виждаше никого, само гарвани и сипки, няколко пъти зърна и ястреб — хранеха се с някой убит на пътя опосум или миеща мечка. Веднъж видя и един орел, който грабна сребърна риба от средата на Уайт Пайн Ривър, където водата по края беше замръзнала, но в средата бързеят препускаше устремно. Рибата се загърчи и задърпа в ноктите на орела, като проблясваше на обедното слънце, а Шадоу си я представи как се отскубва и плува по небето и се усмихна мрачно.
Установи, че ако върви, не му се налага да мисли, а тъкмо това му харесваше: когато мислеше, съзнанието му отиваше на места, където той нямаше власт, места, където се чувстваше притеснен. Най- доброто нещо бе изтощението. Когато беше изтощен, мислите му не го отвеждаха при Лора, при странните сънища или при неща, които нямаше как да съществуват и бяха невъзможни. След разходката се прибираше и спеше без затруднение и без сънища.
В бръснарница „Джордж“ на площада завари шефа на полицейския участък Чад Мълиган. Шадоу винаги бе хранил големи надежди за подстригванията, но те никога не оправдаваха надеждите му. След всяко подстригване си изглеждаше, общо взето, същия, само че с по-къса коса. Чад, който седеше в бръснарницата на стола до него, бе учудващо притеснен за вида си. След като го подстригаха, той погледна мрачно отражението си, сякаш се канеше да го глоби за превишена скорост.
— Изглеждате добре — каза му Шадоу.
— Дали щяхте да мислите така, ако бяхте жена?
— Предполагам.
Прекосиха заедно площада, отидоха в „Мейбъл“ и си поръчаха мляко с какао. Чад каза:
— Ей, Майк. Мислили ли сте някога да постъпите на работа в полицията?
Шадоу сви рамене.
— Не бих казал — отвърна той. — Струва ми се, че човек трябва да знае много неща.
Чад поклати глава.
— Знаете ли кое е основното в работата на полицая? Да не си изпуска нервите, само това. Случва се нещо, някой ти крещи, заплашва те, че ще те убие на място, а ти трябва само да намериш сили да кажеш, така и така, сигурен си, че е станала грешка и ти ще изясниш нещата, ако разбеснелият се излезе спокойно навън. И трябва да умееш да си искрен.
— И после какво, оправяш нещата ли?
— Да, най-често като му слагаш белезници. Всъщност да, стараеш се да изясниш нещата. Обадете се, ако търсите работа. Имаме свободни места. А ни трябва точно момче като вас.
— Ще го имам предвид, ако нещо се обърка с вуйчо ми.
Отпиха от млякото с какао и Мълиган рече:
— Я ми кажете, Майк, какво щяхте да направите, ако имахте братовчедка? Вдовица. И тя започне да ви търси?
— Как да ви търси?
— По телефона. От друг град, далеч оттук. Тя живее в друг щат. — Бузите му поруменяха. — Видях я миналата година на сватбата на един роднина. Но по онова време беше омъжена, в смисъл мъжът й още беше жив и тя беше семейна. Не ми е първа братовчедка; Доста далечна е.
— Увлечен ли сте по нея?
Изчервяване.
— Това не знам.
— Тогава да го кажем по друг начин. Тя увлечена ли е по вас?
— Е, когато се обади, каза едно-друго. Много красива жена е.
— Тогава… как ще постъпите?
— Бих могъл да я поканя тук. Мога, нали? Тя спомена, че й се искало да дойде.
— И двамата сте зрели хора. Лично аз бих казал да не се колебаете.
Чад кимна, изчерви се и кимна отново.
Телефонът в жилището на Шадоу мълчеше, беше изключен, мъртъв. Мина му през ума да помоли да го включат, но кой ли щеше да му се обажда! Късно една нощ вдигна слушалката и заслуша — беше сигурен, че чува как духа вятър и няколко души говорят прекалено тихо, за да ги разбира. Той каза:
— Ало! — И: — Кой е?
Но отговор нямаше, само внезапна тишина и после далечният звук на смях, толкова глух, че Шадоу не беше сигурен дали не му се е счуло.
През следващите седмици пътува още няколко пъти с Уензди.
Чакаше в кухнята на къща в Роуд Айланд и слушаше, докато Уензди седеше в тъмната спалня и спореше с жена, която отказваше да стане от леглото и не разрешаваше на него и на Шадоу да видят лицето й. В хладилника имаше найлонов плик, пълен с щурци, и втори, в който пък имаше трупчета на току-що родени мишки.
В рок клуб в Сиатъл Шадоу видя как, за да надвика шума на състава, Уензди поздравява с крясък млада жена с къса червена коса и сини татуировки на спирали. Разговорът явно мина добре, защото Уензди се върна, ухилен до уши.
Пет дни по-късно Шадоу чакаше във взетата под наем кола Уензди, който излезе свъсен от фоайето на административна сграда в Далас. След като се качи в колата, той затръшна вратата и зачервен от гняв, не каза нищо. После рече:
— Карай. Тъпи албанци! Като че ли някой е опрял до тях. След три дни заминаха със самолет за Боулдър, където отидоха на приятен обяд с пет млади японки, обяд на галантности и любезност, и когато си тръгна, Шадоу не беше сигурен дали са се споразумели и са решили нещо. Уензди обаче изглеждаше доста доволен.
Шадоу вече очакваше с нетърпение да се върне в Лейксайд. Там имаше спокойствие и гостоприемство, които му бяха скъпи.
Когато не пътуваше, всяка сутрин отиваше с колата по моста на градския площад. В „Мейбъл“ си купуваше две пирожки, едната изяждаше направо там и пиеше кафе. Ако някой беше оставил вестник, го четеше, макар че никога не се интересува-ше от новините дотолкова, че сам да си купи вестник.
Слагаше в джоба си втората пирожка, увита в книжен плик, и я ядеше на обяд.
Една сутрин, докато четеше „Ю Ес Ей Тудей“, Мейбъл каза:
— Ей, Майк. Къде ще ходите днес?
Небето беше бледосиньо. Сутрешната мъгла бе оставила по клоните скреж.
— Не знам — каза Шадоу. — Може би пак ще тръгна през пущинака.
Съдържателката му наля още кафе.
— Ходили ли сте някога на изток по окръжен път Кю? Натам е доста красиво. Това е тесният път, който
