гнети дълбоко, така че реши да не му противоречи. Уви се в одеялото, достатъчно близо до огъня, за да се топли.
Погледна към Ричард и го видя да стои все така край огъня, втренчен в цепеницата, която бе оставил до себе си. Тя по-скоро бе очаквала той да прояви по-сериозен интерес към меча си, след като си го бе върнал след толкова време.
Калан се разбуди полека-лека. Разтърка очи и видя, че Ричард не е мръднал от мястото си. Беше в окаян вид. Тя не можеше да си представи какво е на плещите ти да тежи отговорността за толкова много хора, изправени пред ужасно сериозни проблеми.
— Искам да ти дам нещо — пророни той с глас, който й подейства като успокояващ мехлем.
Калан седна в постелята си и се протегна. Небето едва бе просветляло. Скоро щяха да тръгнат.
— Какво да ми дадеш? — попита тя и като сгъна одеялото си, го остави настрани.
— Не си длъжна да го приемеш, но ако го сториш, това би означавало много за мен.
Най-сетне отклони поглед от пламъците и се взря в очите й.
— Знам, че нямаш представа какво се случва, не знаеш дори коя си, камо ли какво правиш тук с мен. Повече от всичко на света ми се иска да можех да ти обясня всичко. Но точно в момента това е невъзможно. Просто те моля да ми се довериш.
Тя отмести очи. Не можеше да издържи на погледа му.
— Междувременно искам да ти дам нещо.
Калан преглътна.
— Какво?
Ричард се протегна и извади нещо, което бе сложил до себе си. Подаде й го в развиделяващото се утро.
Беше статуйката, която бе притежавала някога и която остави в Градината на живота, за да може да вземе кутиите на Орден и да ги занесе на Сестрите.
Фигурката изобразяваше жена, извила гордо гръб, с юмруци, присвити до хълбоците. Това бе въплъщение на упорството срещу силите, които се опитваха да я покорят. Произведение, излъчващо благородство и сила.
Това бе нейната статуйка. Най-ценното й притежание, с което бе принудена да се раздели. Е, не беше същият екземпляр, но всъщност бе същата фигурка. Спомняше си всяка нейна извивка. Тази беше същата, само мъничко по-малка.
Тя видя стърготините по земята. Ричард я бе правил за нея цяла нощ.
— Нарича се Дух — обясни той с глас, пропит от чувства. Ще я приемеш ли като дар от мен?
Калан благоговейно я взе от ръцете му и я притисна до гърдите си. Избухна в сълзи.
Петдесет и осма глава
— ПРЕДИ ДА ЗАПОЧНЕМ ВОЙНАТА — подхвана почти шепнешком Ричард, — трябва да отида там, където скрих книгата.
— Трябва да си я върна, в случай че нещо се обърка.
Калан въздъхна, различила решителността в погледа му.
— Добре, но не ми харесва. Прилича ми на капан. Влезем ли вътре, може да няма начин да излезем. Може да се наложи да започнем война, за да намерим път обратно.
— Ако трябва, ще го направим.
Калан си спомни как Ричард се сражаваше с меча — или как владееше брока. Сега беше различно.
— Ако ни заловят, мечът ти ще действа ли срещу вещица, която дебне кой знае откъде?
Отмести поглед от очите й, за да огледа пак коридора.
— Светът ще приключи за толкова много хора, които обичат живота и искат да го живеят. Включително ти и аз. Нямам друг избор. Трябва да си взема книгата.
Обърна се да погледне в другата посока на слабо осветения коридор. Калан се заслуша в стъпките на патрулиращите войници. Засега успяваха да избягват срещи с тях. Ричард беше много добър в промъкването незабелязан и спотайването в тъмни ъгълчета.
Прилепиха гърбове в сянката на една врата. Четиримата униформени, увлечени в разговор за жените в града, свърнаха иззад ъгъла и минаха покрай тях, твърде заети да се хвалят със завоеванията си, за да забележат Ричард и Калан, скрити в тъмното. Калан, притаила дъх, не можа да повярва, че не ги видяха. Ръката й стискаше здраво дръжката на ножа.
След като мъжете се отдалечиха, Ричард я дръпна към съседния тъмен коридор. Не след дълго спряха пред масивна врата. Беше заключена.
Ричард, вече приготвил меча си, пъхна острието през резето. Прехапал устни, напъна леко и след малко ключалката прещрака. По каменния под се разпиляха парчета метал. Калан се стресна от звука, сигурна, че ще привлекат вниманието на патрулите. Не последва нищо.
Ричард прекрачи прага.
— Зед! — чу тя приглушения му възглас.
Калан пъхна глава в стаята. В малката каменна килия имаше трима души: старец с рошава коса, едър русоляв мъж и руса жена, сплетена на плитка като Морещица.
— Ричард! — извика старецът. — Добри духове, жив си!
Той вдигна пръст през устните си и издърпа Калан след себе си. Затвори вратата. И тримата изглеждаха уморени и притеснени.
— Говори тихо — предупреди го Ричард. — Навсякъде е пълно с патрули.
— Как разбра, че сме тук? — попита старецът.
— Не знаех, че сте тук.
— Трябва да знаеш, момчето ми, че има толкова неща за…
— Чакай, Зед, замълчи и ме чуй.
Старецът млъкна. После посочи:
— Как си върна меча?
— Калан ми го донесе.
Зед сбърчи чело.
— Значи си я видял?
Ричард кимна.
— Сложи си ръката на ефеса — помоли той дядо си.
— Защо? Ричард, има далеч по-важни…
— Направи го! — изрева Ричард.
Зед примигна невярващо. Изправи се и направи каквото го помоли Ричард. Очите му внезапно се ококориха. Видя Калан.
— Добри духове… Калан.
Докато Зед стоеше като гръмнат, Ричард подаде меча на жената.
Тя докосна ефеса. Погледът й се озари. В един миг сякаш Калан по вълшебен начин се бе появила пред нея. Процедурата се повтори и с едрия мъж.
— Познавам те… — не можеше да повярва Зед. — Виждам.
— Значи ме помниш? — попита Калан.
Зед поклати глава.
— Не. Мечът явно прекъсва потока на лавинния огън. Но не може да възстанови изгубената памет, но прекъсва потока. Виждам те. Разбирам коя си. Не си те спомням, но те познавам. Все едно виждам смътно познато лице, но не мога да се сетя на кого е.
— И при мен е така — потвърди едрият мъж.
Жената кимна.
Зед сграбчи Ричард за ръкава.
— Да се махаме от тук. Шеста ще се върне. Изобщо не ми иска да се засичаме и да се налага да се оправяме с нея.
