— Първо трябва да взема нещо.
— Книгата ли? — попита Зед.
Ричард се извърна рязко към него.
— Намери ли я?
— Трябва да призная, че да. Как изобщо попадна на нея?
Ричард се качи на един стол и смъкна вързоп, скрит зад една греда.
— Първият магьосник Баракус…
— От Голямата война? Този Баракус ли?
— Точно той — Ричард скочи от стола. — Та той е написал книга специално за мен и я е скрил така, че да я намеря. Погрижил се е да се родя с двете страни на дарбата, така че е искал да развия способностите си. Накарал е жена си Магда Сеарус да скрие книгата. Дълга история, но книгата ме чакаше в продължение на три хиляди години.
Зед изгуби ума и дума. Събраха се около масата, докато Ричард заровичка във вързопа, докато намери книгата и я извади. Показа я на Зед.
— Работата е там, че докато връзката с дарбата ми беше прекъсната, не можех да я чета. Виждах само празни страници. Така че не знам какво е искал да ми каже Баракус за способностите ми.
Зед погледна Морещицата и русолявия мъж.
— Ричард, трябва да поговорим за това какво ти е оставил Баракус.
— Да, само секунда.
Докато прелистваше страниците, Ричард смръщи чело.
— Страниците пак са бели. Зед, бели са. Но аз си върнах дарбата, сигурен съм. Защо продължавам да ги виждам бели?
Зед отпусна ръка на рамото му.
— Защото наистина са бели.
— Аз така ги виждам, но ти ги четеш, нали… какво пише?
— Не пише нищо, момчето ми, книгата е празна. Има го само заглавието.
Ричард го изгледа неразбиращо.
— Как така? Невъзможно. Тук трябва да са описани тайните на силата на магьосника воин.
— Така е — отрони мрачно Зед.
В душата на Ричард бушуваха едновременно гняв, объркване и отчаяние.
— Не разбирам.
— Магьосник Баракус ти е оставил поредното правило на магьосника.
— Моля? Какво правило?
— Правилото на всички правила. Неписаното правило. Правилото, за което никой не е казал и дума от зората на историята.
Ричард прокара пръсти през косата си.
— Нямаме време за гатанки. Какво е това правило!
— Не знам — сви рамене Зед. — Никой никога не го е споменавал, никой никога не го е записвал. Но Баракус е искал да ти каже, че именно това е тайната за използването на силата на магьосника воин. Единственият начин да ти подскаже какво е имал предвид е да ти даде ненаписана книга, за да те подсети за ненаписаното правило.
— Как бих могъл да го използвам, след като не знам какво гласи?
— Този въпрос трябва да зададеш на себе си, Ричард. Ако ти си този, чието раждане е предвидил Баракус, ще намериш начин да използваш предоставеното от него. Явно е бил убеден, че се касае за нещо изключително важно, нещо, което си струва всичките усилия и трудности.
Ричард въздъхна дълбоко в опит да подреди мислите си. На Калан й дожаля за него. Изглеждаше на ръба на силите си. Сякаш всеки миг щеше да избухне в сълзи.
— Виж ти, виж… — дойде глас иззад тях. Всички се обърнаха едновременно.
Тънка като вейка жена, облечена в черно от главата до петите, им се усмихваше с лукава усмивка.
— Шеста… — подхвана Зед.
— И това, ако не е Майката Изповедник… Императорът ще остане доволен, когато му заведа и нея, и Господаря Рал — всички на куп.
Калан забеляза, че Зед вдигна ръце към челото си, явно разкъсван от неистова болка. Залитна и се строполи на пода. Мечът на Ричард произведе характерния си металически звън, когато той го извади от ножницата. Понечи да се хвърли стремително в атака, но бе спрян от невидима сила. Мечът му издрънча на каменния под.
Жената се закани с пръст на Калан.
— Идеята не е добра, Майко Изповедник. Не че ме е еня дали ще си изпържиш сама мозъка, но все пак би било по-добре да те отведа при императора жива.
Калан бе пронизана от болка в гърба. Беше като болката, която усещаше през яката си, само че по- остра, по-безмилостна, проникваща дълбоко в съществото й. Тя зяпна, неспособна да задържи устата си затворена. Всички в килията се мятаха в агония и притискаха ушите си с ръце.
— Това доста улеснява задачата ми — издекламира доволно Шеста и се плъзна напред към жертвите си — олицетворение на самата смърт.
— Шеста! — чу се сърдит глас откъм вратата. Вещицата се завъртя, явно разпознала гласа. Болката на Калан изчезна. Другите също изглеждаха по-добре.
— Майко…? — пророни Шеста, раздирана от емоции.
— Разочарова ме, Шеста — рече възрастната жена и пристъпи в стаята. — Много ме разочарова.
Беше кльощава също като Шеста, но прегърбена от възрастта. Черната й коса бе прибрана назад по подобен начин, но бе прошарена. Очите й бяха воднистосини. Шеста отстъпи няколко крачки.
— Но нали…
— Какво нали? — изсъска неодобрително жената. Присъствието й всяваше страх дори у Шеста.
Вещицата продължи да отстъпва.
— Не разбирам.
Калан зяпна, щом изопнатата, прозрачна плът на Шеста, покриваща лицето и ръцете й, започна да набъбва.
Шеста закрещя от болка, кокалестите й пръсти посегнаха към лицето.
— Какво искаш, майко!
— Много е просто — отвърна старицата и се приближи към жената, която продължаваше да отстъпва. — Искам да умреш.
При това цялото тяло на Шеста се разтресе неистово, кожата й закипя и се заизвива, сякаш сама се отдели от костите и жилите й. Нещо започна да ври вътре в тялото й.
Старицата сграбчи увисналата кожа на тила на Шеста. Докато вещицата се свличаше надолу, другата дръпна рязко.
Кожата се смъкна почти цяла, оголвайки вътрешностите й в гротескна гледка. Тя се строполи в окървавена, неразпознаваема пихтия на каменния под. Калан никога не бе виждала нещо по- отвратително.
Старицата, без да пуска увисналата кожа на Шеста, им се усмихна.
Всички стояха като вцепенени, докато образът на непознатата взе да трепти и да се променя. Калан не можеше да повярва на очите си. Възрастната жена вече не беше стара и съсухрена, а млада, красива, с дълга, чуплива, червеникава коса. Добре ушитата й сивкава рокля подчертаваше съблазнителните очертания на чувственото й тяло. Ефирната материя се полюшваше във въздуха, сякаш подета от нежен бриз.
— Шота… — възкликна Ричард и лицето му грейна в усмивка.
Тя пусна окървавената кожа на безформена купчина и се усмихна закачливо, после пристъпи към него и нежно го докосна по бузата. Калан усети как се изчервява.
— Какво правиш тук, Шота? — попита Ричард.
— Спасявам ти кожата очевидно — усмихна се още по-широко тя, после хвърли поглед към останките от черна рокля. Което струваше кожата на Шеста.
