на Джаганг заслуженото.
Ричард не се самозалъгваше, че това ще осуети завоевателния поход на Императорския орден. Покварените убеждения на Ордена опетняваха вярванията на милиони. Тези хора мечтаеха да превърнат страданието в добродетел, злодеянието — в праведност, смъртта — в избавление. Техните убеждения бяха родени от жаждата за незаслужени богатства, от желанието за незаслужени лаври.
Убиването на Джаганг нямаше да излекува човечеството от този лишен от разум фанатизъм. Защото Орденът не беше само един човек. Той щеше да продължи съществуването си и без Джаганг.
Премахването на императора нямаше да спре тези, които вкараха кутиите на Орден в играта, нито да елиминира лавинния огън или заразата от Хармониите. Все пак Ричард искаше да даде на Ничи възможност да въздаде малко справедливост, да се почувства реабилитирана, преди животът, заедно с живота на останалите, да угасне, смазан от Сестрите, призоваващи силата на Орден.
Това беше единственият начин Ричард да й се отблагодари за всичко, което беше направила за него.
Ничи прекрачи високия праг. Нейният пленник, лишен от възможността да се съпротивлява, я последва. Докато Джагант се намираше на територията на Народния дворец, тя можеше да се възползва спокойно от уникалните качества на Рада’Хан. Можеше да повали Джаганг на земята в съкрушителна агония, но тя използваше само толкова сила, колкото да превъзмогне неговата съпротива и да го накара да следва мълчаливите й заповеди.
Отвън, след втората врата, чакаха няколко гвардейци от Елитната охрана — същите, които бяха довели Джаганг да вземе своята пленничка. Коридорът беше толкова нисък и тесен, че мъжете трябваше да стоят прегърбени под ниския таван, строени в редица по един.
Те бяха озадачени при вида на императора под командата на Ничи.
Сред тях имаше един едър мъж в униформа — капитанът на стражата на затвора. Мъжът се беше отнасял мило към нея, като й беше предложил да й носи това, от което има нужда. Сега тя имаше това, от което се нуждаеше най-много.
— Капитан Лърнър — каза тя, — бихте ли бил така добър да ни изведете от този лабиринт?
Той се вторачи в мускулестия мъж с яката зад нея, след което й се усмихна.
— С най-голямо удоволствие.
След като стигнаха до огромните зали на Двореца, Ничи накара Джаганг да мине пред нея. Следваше го отблизо, като внимаваше той да не спира, да не говори с никого, да не отвръща на тези, които му отдаваха почит. С голямо усилие Джаганг се опитваше да се освободи от яката. За Ничи беше смешно лесно да осуетява цялата му съпротива, цялата му мощ и ярост. Той беше безпомощен като марионетка.
Докато вървяха през Двореца, мъже от Императорския орден му се кланяха, когато той минаваше покрай тях. Ничи не му позволяваше да им отвръща. Мъжете от Ордена бяха свикнали на високомерното му държание и на безразличието му към тях, така че липсата на внимание изобщо не им правеше впечатление.
До Градината на живота нямаше лесен път. Целият Дворец беше изграден като мощно заклинание. Той бе проектиран така, че да подсили дарбата на Господаря Рал и да потисне способностите на всички останали. За да стигне от едно място до друго, човек трябваше да си проправя път през коридори, съставляващи елементи от заклинанието. Основните елементи бяха обширните коридори, а второстепенните представляваха по-малки зали.
Целият Дворец беше лабиринт от коридори с колони и зали. Голяма част от вътрешността на палата беше направена от камък, красиво издялан в екстравагантни декорации. За да се стигне докъдето и да е, човек трябваше да маневрира през сложни заклинания. Това правеше стигането до желаното място времеемко. Пътят от тъмницата до Градината на живота беше дълъг. През някои от стъклените тавани Ничи забеляза, че небето просветлява. Докато стигнаха до крилото, където се намираше градината, слънцето тъкмо беше изгряло. Първите топли лъчи, влизащи през източните прозорци, достигаха белия мрамор на отсрещните стени.
Ничи искаше да стигне до градината с Джаганг и да види Ричард за последен път. Беше разбрала, че Ричард някак си е успял да се върне от света на мъртвите. Джаганг не знаеше как. Ничи реши, че това няма значение, поне на този етап. Той се беше върнал и тя искаше да го види за последен път преди края. Искаше той да види Джаганг и да се увери, че поне императорът няма да се радва на ужасните плодове на дългата война, която бе донесъл в Новия свят. След всичко, което беше направил, Ричард заслужаваше поне да научи за тази малка победа.
Когато влязоха в Градината на живота през двойната врата, Ничи забеляза между дърветата слънчевите лъчи, които докосваха олтара. Шест Сестри бяха обкръжили Сестра Улиция, която стоеше пред кутиите.
Дори сега, когато кутиите се къпеха в слънчевата светлина, те изглеждаха като черни дупки в света. Слънчевата светлина не можеше да ги освети. Напротив, те като че ли поглъщаха светлината и я отвеждаха някъде, където вече никой никога нямаше да я види.
Джаганг яростно се бореше да се добере до нея, да надвие контрола на яката, но не успяваше. Ничи знаеше, че за миг може да сложи край на живота на Джаганг. И щеше да го направи, когато му дойдеше времето. Никой нямаше шанс да освободи своя император, дори и да знаеха за смъртната беда, в която се намираше той. Сега той беше неин.
Ничи виждаше Ричард, облечен във великолепните си одежди на магьосник воин. При тази гледка сърцето й се сви.
Калан стоеше безмълвно до него. Ако Ричард беше запазил стерилното поле на съзнанието й, така че да има някакъв шанс да се противопостави на лавинния огън, то тя вероятно не знаеше за истинските чувства, които изпитваше Ричард към нея. Сега, изглежда, той никога нямаше да има този шанс и тя щеше да умре, без да разбере истината.
Ричард забеляза Ничи. Видя и Джаганг край нея и разбра, че тя бе успяла с подаръка, който й беше подготвил. Той й се усмихна.
— Тази. — Сестра Улиция посочи кутията отдясно.
Останалите Сестри тържествуваха на успеха си. Сега щяха да могат да предадат силата на Орден на императора. Но те не знаеха, че той никога нямаше да може да отпразнува победата.
Сестра Улиция повдигна капака на дясната кутия. Отвътре заструи златиста светлина, все едно беше течност. Тя обви Сестрите пред каменния олтар.
Всички засияха от вълнение при вида на това, което бяха постигнали, дори и то да беше в услуга на Императорския орден, а не на самите тях. Разбира се, те щяха да му го предадат, без дори да разберат, че Джаганг вече не контролира техните мисли.
Но ако Ничи им покажеше това, Сестрите щяха да използват вратата, за да освободят Пазителя на Отвъдния свят. Изборът на Ничи беше да ги остави да предадат света на Ордена или на Пазителя.
Тя знаеше, че реално няма избор. Поне съществуването под хомота на Императорския орден щеше да ги запази живи. Ако Сестрите на мрака можеха да направят своя избор, тогава въобще нямаше да има истински живот.
Ничи не искаше да доживее да види какво ще стане с Новия свят, създаден от омраза.
Тя си помисли, че няма защо да се тревожи за всичко това. Знаеше, че не й остава много да живее.
Но Джаганг щеше да умре преди нея. Тя щеше да се погрижи за това.
Справедливостта щеше най-накрая да бъде въздадена над Джаганг Справедливия.
Това, което Ничи не разбираше, бе защо Ричард се смее.
Шейсет и първа глава
РИЧАРД ГЛЕДАШЕ как златистата светлина от кутията на Орден издига седемте Сестри.
При вида на тази гледка Калан го стисна здраво. Останалите в помещението наблюдаваха едновременно със страхопочитание и ужас. Никой не беше виждал подобно нещо досега, а нямаше и да види занапред.
Ричард погледна Ничи. Дори тя беше вцепенена от блестящата светлина, която обвиваше Сестрите. До
