— За проверка на истинността на копията на „Книгата на преброените сенки“ е нужен Изповедник. Ако имаш текста на „Книгата на преброените сенки“ пред себе си, а аз ти кажа наизуст варианта, който знам, мислиш ли, че ще разпознаеш кои части са от оригинала?
Калан, потънала дълбоко в своите мисли, вдигна поглед.
— Самата аз съм си задавала този въпрос безброй пъти. Съжалявам, Ричард, просто не знам.
За съжаление първият Изповедник, Магда Сеарус, не ми е оставила книга с указания как да използвам способностите си, каквато първият й съпруг е оставил на теб.
Той отново се замисли за книгата, която Баракус толкова много държеше да стигне до него — „Тайните на силата на магьосника воин“. Баракус смяташе, че за Ричард е жизненоважно да има тази книга с неписаното правило. Всичко беше толкова странно, че Ричард бе изумен и не знаеше как да го тълкува. Струва му толкова много, докато намери тази книга. Навярно бе коствало също толкова и на Баракус да се погрижи единствен Ричард да я намери.
Но защо магьосникът му е завещал книга, в която няма нищо?
Освен, ако всъщност това не беше всичко.
Ричард погледна притихналия си дядо. Зед срещна погледа му, но съжалението, че не може да помогне на Ричард, беше очевидно.
— Съжалявам — каза и Калан.
Ричард я погледна.
— Моля?
— Съжалявам. Сигурно е било трудно да вземеш такова решение. Знам, че се опитваш да предпазиш всички хора от безумните орди на Джаганг. Де да можех да докосна Джаганг с Изповедническата си сила.
Изповедническа сила. За първи път упражнявана от Магда Сеарус. Съпругата на Баракус. Но това е било по време на Голямата война, доста преди тя да стане Изповедник.
— Добри духове — прошепна на себе си Ричард, залят от ледената вълна на осъзнаването.
Баракус му беше оставил „Тайните на силата на магьосника воин“, за да му каже нещо, което той би трябвало да знае.
Точно така — това беше направил Баракус.
Беше дал на Ричард наказаното правило, неписаното правило, правилото от зората на времето.
В този момент, осъзнавайки смисъла на „Тайните на силата на магьосника воин“, Ричард успя да напасне всички парчета от мозайката, да разбере всичко.
Стана му ясен смисълът на всичко, случило се досега.
С треперещи пръсти той издърпа парчето бял плат с двете мастилени петна. Разгъна го и се втренчи в симетричните сини кръгчета.
— Разбрах — отрони. — Добри духове, вече знам какво трябва да направя.
Калан се вторачи в плата.
— Какво разбра?
Ричард разбра всичко.
Едва се въздържа да не прихне в необуздан смях. Наистина всичко си дойде на мястото.
Зед го изгледа изпод вежди. Познаваше внука си достатъчно добре, за да усети кога е намерил решението. Докато Ричард го гледаше втренчено, дядо му се подсмихна и гордо му кимна, макар че нямаше и идея какво е открил Ричард.
В Градината на живота внезапно нахлуха хора и гълчавата накара всички присъстващи да извърнат глави. Няколкото войници от Елитната гвардия отстъпиха назад според дадените им инструкции, без да оказват каквато и да е съпротива. Ричард видя Джаганг начело на процесия от хора, която нахлуваше през вратите. Сестра Улиция беше до него. Другите Сестри вървяха отзад и носеха трите кутии на Орден. Тежко въоръжени стражи, маршируващи в крак, навлизаха през вратите и изпълваха градината като злокобен поток.
Присъствието на Джаганг, неговата изгаряща, неизчерпаема омраза, не само оскверняваше Градината на живота, но омърсяваше и самия него. Но Ричард ликуваше вътрешно.
Докато вървеше надолу по пътеката между дърветата, покрай лехи с отдавна умрели цветя и покрай стените, покрити с лози, напълно черните очи на Джаганг бяха втренчени в Ричард. Кралските стражи бяха разпръснати зад него, провираха се през храстите, за да осигурят защитния периметър.
Със снизходителна усмивка Джаганг мина покрай магьосническия пясък и пресече широката морава.
Омразата му омърсяваше неговата същност.
Сестрите поставиха трите мастиленочерни кутии върху широката гранитна плоча, разположена върху две къси колони с канелюри. Сестра Улиция не обърна внимание на хората в градината. Съсредоточена върху това, което й предстоеше да направи, тя хвърли само бегъл поглед на Ричард, преди да постави книгата на гранитния олтар пред кутиите. Без да губи нито секунда, тя замахна с ръка и възпламени огън, който допълни светлината от факлите.
Нощта падаше. Новата луна изгря. Мракът настъпваше мрак, какъвто никое живо същество не бе виждало. Ричард познаваше този мрак. Той беше влизал в него.
Джаганг пристъпи напред и застана пред Ричард, като че ли го предизвикваше на битка. Ричард не отстъпи.
— Радвам се, че постъпи разумно. — Погледът му се плъзна към Калан. Гледаше я похотливо. — И се радвам, че си довел със себе и жена си. Ще се заема с нея по-късно. Не отместваше очи от неговите. — Сигурен съм, че това, което съм замислил за нея, няма да ти се понрави.
Ричард отвърна на погледа, без да трепне, но не каза нищо. Наистина нямаше нужда от думи.
Джаганг, независимо от заплашителната си осанка, напълно черни очи, бръсната глава, независимо от разкритите щедро релефни мускули, както и от всичките плячкосани скъпоценности, които окичваха тялото му, изглеждаше доста изморен. Направо изтощен. Ричард знаеше, че императорът е преследван от кошмари. Знаеше го, защото именно той му ги беше изпратил чрез Джилиан, жрицата на костите, която произхождаше от същия народ като императора.
С бързо и рязко движение Джаганг застана до Сестра Улиция пред магьосническия пясък.
— Какво чакаш? Започвай. Колкото по-бързо свърши всичко, толкова пo-скоро ще приключим с цялата съпротива срещу управлението на Ордена.
— Сега разбирам — промълви на себе си Калан, застанала близо до него. — Сега разбирам кого иска да нарани той чрез мен и защо ще бъде толкова жестоко.
Тя погледна Ричард в очите. В погледа й се четеше внезапно прозрение.
Ричард не можеше да си позволи да се разконцентрира точно в този момент. Насочи отново вниманието си към Сестрите. Все още имаше няколко неща, които трябваше да обмисли. Трябваше да се увери, че всичко следва логиката му, иначе светът на живите щеше да погине под неговата ръка.
Няколко Сестри бяха коленичели пред магьосническия пясък и го подготвяха за церемонията, като го заглаждаха. По уверените им и синхронизирани движения личеше, че вече са изучили оригинала на „Книгата на преброените сенки“ и знаят наизуст всички процедури и заклинания.
Беше изненадан как всички започнаха да изписват нужните символи. Той ги разпозна от „Книгата на преброените сенки“, която той самият беше наизустил като млад. Той беше очаквал, че Сестра Улиция ще чертае символите, но тя само добавяше последните щрихи и минаваше от един символ на друг. Ричард разбра смисъла — елементите бяха подготвени предварително, което спестяваше много време. Тъй като Сестра Улиция беше тази, която завършваше всеки символ, Ричард предположи, че в книгата има някакво изискване в ритуала да участва играчът, може би той трябваше да завърши заклинанията.
Улиция беше тази, която призоваваше Орден. Тя беше играчът. Въпреки че Джаганг беше в съзнанието й и така щеше да контролира изцяло Орден.
Ричард помнеше добре колко време отне на Мрачния Рал да мине през всички процедури. Начинът, по който Сестрите действаха, със сигурност щеше да спести доста време. Работейки заедно, те успяваха да разпределят работата на прости компоненти,
Джаганг пристъпи назад към Ричард.
— Къде е Ничи? — Черните му очи блеснаха, докато изръмжа думите.
