теб.
Ричард постави длан на муцуната на Грегъри. Гласът му прозвуча загрижено.
— Тя добре ли е? Магията се срива. Опасявах се, че тя може да пострада.
Грегъри избълва облак дим.
— Много е болна. Отслабва с всеки изминал ден. Аз съм по-силен от нея и все още мога да летя. Нося й храна, но вещицата не ми оставя много време напоследък. Не знам как да помогна на майка. Боя се, че ще я загубя.
— Всичко е заради заразата, която оставиха Хармониите — кимна тъжно Ричард. — Тя унищожава магията.
— Значи ние, драконите, сме обречени.
— Както и всички ние. Освен, ако не намерим начин да премахнем заразата.
Огромната глава се килна, едно жълто око се втренчи в Ричард.
— Можеш ли да направиш нещо?
— Вероятно, но още не съм сигурен. За да имам някакъв шанс, трябва да стигна до Народния дворец.
— Народният дворец ли? Там, където дебне зловещата армия?
— Точно така — кимна Ричард. — Аз съм единственият, който би могъл да се опита да пребори заразата. Ще ме отведеш ли там?
— Аз вече съм свободен. Драконите вече не служат на хората.
— Аз не искам да ми ставаш слуга, а само да ни отведеш до Д’Хара, за да имам шанс да помогна на всички, които искат да живеят… включително на майка ти.
Главата на Грегъри се плъзна към Зед, Том и Рика. След кратък размисъл той погледна пак Ричард.
— Всички ли?
— Да, всички. Имам нужда от подкрепата на приятелите си. Това е единственият ни шанс да направим нещо, за да предотвратим неизбежното.
Главата на Грегъри се спусна чак до гърдите на Ричард и го бутна леко.
— Майка ми е разказвала как си ме спасил, когато съм бил още яйце. Ако направя това сега, ще ти върна услугата.
— Така е.
Грегъри направи опит да полегне възможно най-ниско.
— Ами да вървим тогава.
Ричард каза на останалите как да се качат и да се пазят от шиповете. Мина пръв и се настани най- отпред, в основата на врата. После помогна на Зед, Том и Рика да се настанят зад него. Зед през цялото време редеше приглушени ругатни. Ричард го помоли да престане.
Калан беше последна. Ричард се приведе, хвана я за ръката и я издърпа зад себе си. Докато се настаняваше на драконовия гръб, тя забеляза как той вади от джоба си бяло парче плат.
— Страх ме е — прошепна Калан, обвила ръце около него. Той й се усмихна през рамо.
— Може да ти се завие свят, но не е страшно. Ако предпочиташ, затвори си очите.
Остана изумена от това колко естествено й е да бъде близо до него, както и от нежността и непринудеността, с която той се отнасяше към нея. Сякаш близостта й го изпълваше с енергия.
— Какво имаш в ръката си? — посочи тя бялото парче плат. Върху него имаше две мастилени петна.
— Нещо от преди — отвърна разсеяно той. Явно не му беше до нейните въпроси. Пъхна кърпата обратно в джоба си и погледна Шота.
— Ти няма ли да дойдеш?
— Не, връщам се в Агаден Рийч, у дома. Ще остана там до края… или докато ти успееш да направиш така, че краят да не се случи.
Ричард кимна. Не изглеждаше изпълнен с увереност в успеха на мисията си.
— Благодаря ти за всичко, което направи, Шота.
— Направи така, че да се гордея с теб, Ричард.
Усмихна й се.
— Ще се постарая.
— Това ни остава на всички — заключи тя.
Ричард потупа дракона по лъскавите червени люспи.
— Хайде, Грегъри, да вървим. Нямаме много време.
Драконът избълва огнен стълб. Докато той изтляваше до черен облак дим, огромните криле се разтвориха и изплющяха с неимоверна сила. Калан усети как се издигат над земята. Стомахът й се преобърна.
Петдесет и девета глава
ДОКАТО КРАЧЕШЕ ПРЕЗ ПУСТИТЕ, величествени мраморни зали на Народния дворец, Ричард се досети къде са отишли всички по мекото монотонно напяване, което отекваше в коридорите.
Беше време за отдаване. Дори днес, когато светът стоеше на ръба на пропастта, всички в Народния дворец се отзоваваха на повика на камбаната и се събираха да отдадат почитта си към Господаря Рал. Той предположи, че точно сега тези хора имат най-голяма нужда от него и отдаването беше начин да демонстрират тази връзка. Или може би това беше начин да му напомнят за неговата отговорност да ги защитава.
В главата на Ричард се блъскаха всякакви мисли. Не знаеше какво да прави. Беше залят от толкова много въпроси наведнъж, че не можеше да изкачи планината от проблеми. Не знаеше откъде да започне мъчителното катерене.
Почувства се недостоен да бъде Господарят Рал.
Но вярваше, че многобройните проблеми все пак са свързани, че са част от една мозайка и че стига да намери основното блокче от нея, останалите сами ще се подредят.
Бяха му необходими едва няколко години, докато намери правилното решение. Уви, не му достигаха няколко часа, за да завърши успешно всичко.
Отново насочи мислите си към най-същественото. Баракус му беше оставил послание в книга на три хиляди години, неписано правило, което Ричард не можеше да разбере. Сега, когато отново можеше да използва дарбата си, поне си спомняше всичко от „Книгата на преброените сенки“, но това най-вероятно не беше оригиналният текст. Оригиналът беше в ръцете на Джаганг. Кутиите също бяха у императора.
Защо Изповедникът беше толкова ключова фигура? Дали защото тя играеше основна роля при задействането на кутиите на Ордена, при положение, че се използва копие на книгата? Или просто той така си въобразяваше? Дали се заблуждаваше, че Изповедникът е централна фигура само защото Калан бе Изповедник, а тя играеше основна роля в неговия живот по принцип?
Самата мисъл за Калан размъти съзнанието му и той се почувства угнетен. Невъзможността да й каже всичко, което толкова отчаяно искаше да сподели с нея, му късаше сърцето. Невъзможността да я поеме в обятията си и да я целуне, му действаше убийствено. Толкова отчаяно копнееше да я прегърне.
Но съзнаваше ясно, че ако наруши стерилното поле на съзнанието й, силата на Орден няма да успее да възстанови предишната й същност. Затова засега трябваше да стои далеч от нея.
Това, което го ужасяваше най-много, беше мисълта, че е твърде късно, че Самюъл вече е опетнил стерилното поле.
Усещаше Калан до себе си. Познаваше звука на нейните стъпки, нейното ухание, присъствието й. За момент се чувстваше извън себе си от радост, че тя пак е с него, веднага след това го обземаше паника, че
