— Изглежда, отборът ти се справя добре — каза Джаганг, когато виковете поутихнаха.
Командир Карг погледна през рамо към Ничи като змия, която оглежда плячката си. Тя вече го очакваше с гневен поглед. С поглед на познавач той я огледа от горе до долу, след което вниманието му се върна към Джаганг.
— Ами, Ваше сиятелство, независимо колко добър е отборът ми, аз съм наясно, че вашият е не само добър, но и непобедим. Те са, разбира се, най-добрите.
Дебелият врат на Джаганг се набръчка при последвалото кимване.
— Отборът ви е без загуба досега, но не се е изправял пред истинската конкуренция. Хората ми ще ги разбият. Нямам никакви съмнения.
Командир Карг скръсти ръце и за момент се загледа в играта. Тълпата изкрещя възбудено, когато група играчи прелетяха отпред, но после измуча разочаровано от пропуска. Карг отново се обърна към императора.
— Ако обаче победят вашия отбор…
— Ако — прекъсна го Джаганг.
— Та ако победят — усмихна се и сведе глава Карг, — това ще е невероятно постижение за един скромен претендент като мен.
— Голямо постижение, което заслужава голяма награда ли? — погледна го Джаганг с незлоблива подозрителност.
— Ами, Ваше сиятелство, ако мъжете ми спечелят — посочи играчите си той, — всеки от тях ще получи награда. Всеки ще може да си избере жена. — Хвана ръце зад гърба си и сви рамене. — Струва ми се съвсем логично, че като човек, който лично е подбрал играчите и ръководи толкова добър отбор, на мен също би се полагала подобна награда.
Гърленият кикот на Джаганг бе толкова похотлив, че Калан потрепери.
— Сигурно си прав — каза той. — Посочи я и ако спечелите, твоя е.
Карг се заклати напред-назад, сякаш се замисля.
— Ваше сиятелство, ако моят отбор спечели — погледна с подмолна усмивка през рамо Карг, — бих искал да имам Ничи в леглото си.
Леденият поглед на Ничи спокойно можеше да пробие стомана.
Веселието на Джаганг се изпари и той погледна през рамо към жената, на която напоследък посвещаваше цялото си внимание.
— Ничи не се предлага.
Командирът кимна и известно време погледа играта. След уталожването на виковете след поредното отиграване на терена той погледна Джаганг косо.
— Понеже така или иначе ще спечелите, това е просто едно незначително обещание за награда, като малък облог. Ако наистина сте убеден, че отборът ви ще триумфира, никога няма да се стигне до тази награда.
— Тогава облогът би бил безсмислен.
— Вие сте убеден в успеха на отбора си, нали, Ваше сиятелство? — махна към игрището за Джа’Ла Карг. — Или имате някакви съмнения?
— Добре, Карг — каза накрая Джаганг, — ако спечелиш, тя ще е твоя за известно време. Само за малко обаче.
— Разбира се, Ваше сиятелство — поклони се отново Карг. Но както всички знаем, няма причина да се тревожите, че отборът ви ще загуби.
— Така е — обърна черните си очи към Ничи Джаганг. — Нали нямаш нищо против малката ми сделка, мила? — ухили се отново той. — В крайна сметка тя е само хипотетична, понеже отборът ми никога не губи.
— Както ти казах още в началото — повдигна вежда Ничи, в крайна сметка какво искам аз няма значение, нали?
Усмивката остана на устните на Джаганг, докато я загледа за момент. Това бе усмивка, която прикриваше мисли за кърваво убийство заради публичната обида.
Напрежението в играта се покачваше и тълпата от всички страни започна да се притиска напред, за да вижда по-добре. В отговор телохранителите на Джаганг започнаха да ги изблъскват назад, за да осигурят на императора повече пространство. Искаха да са сигурни, че имат достатъчно място, за да го пазят. При вида на мрачното настроение на охраната зрителите отстъпваха с нежелание назад.
Докато Джаганг и командир Карг наблюдаваха и все повече се потапяха в играта, Калан огледа собствените си пазачи и забеляза, че тяхното внимание също е изцяло насочено към терена. Непрекъснато се повдигаха и протягаха вратове, за да видят по-добре. Калан се премести към Ничи. Благодарение на самоотвержените усилия на императорската охрана да задържа хората полезрението на Калан и Ничи се разширяваше и вече можеха да видят и играчите на терена.
— Мъжът, за когото ти разказах, води червения отбор — прошепна Калан. — Мисля, че е изрисувал себе си и отбора си така, за да не може никой да го разпознае.
Мъжете притичаха отпред и те за пръв път видяха ясно невероятните рисунки по телата на мъжете от червения отбор. При вида на тези рисунки Ничи се сепна.
— О, добри духове…
Пристъпи леко напред, за да види по-добре. Загрижена от внезапната промяна в поведението на Ничи и очевидната й тревога, Калан я последва.
И тогава видя мъжа, когото всички наричаха Рубен. Той тичаше отляво с плътно притисната до гърдите си брока и криволичеше между мъжете, които се хвърляха да го спрат.
Калан се наведе по-близо до Ничи и посочи наляво мъжа на име Рубен.
— Ето това е той.
Ничи се надвеси леко напред, за да погледне. Когато го видя, цветът от лицето й изчезна. Калан никога не бе виждала някой да пребледнява толкова бързо.
— Ричард…
Още щом чу името, Калан разбра, че е точно той. Името му подхождаше идеално. Не знаеше защо, просто го чувстваше.
Не се съмняваше, че Ничи е права. Името му не беше Рубен, а Ричард. Усети странно облекчение, че вече знае името му, истинското му име.
Страхувайки се, че Ничи може да припадне, Калан сложи ръка на кръста й. Почувства, че цялото й тяло трепери.
Докато се изплъзваше на мъжете на терена, устремен напред заедно с двете си крила от всяка страна, мъжът, когото вече познаваше като Ричард, забеляза Джаганг с крайчеца на окото си. Без да спира, той премести поглед и срещна този на Калан. Онази връзка, погледът му, който я разпозна, разтърси сърцето й.
Когато забеляза застаналата до нея Ничи обаче, Рубен се препъна.
Този миг колебание даде шанс на преследвачите му. Те се нахвърлиха върху него и го повалиха на земята. Ударът бе толкова силен, че брока се изстреля във въздуха.
Дясното крило вряза рамо в противниците и ги разхвърля на земята наоколо.
Ричард лежеше по лице неподвижен.
Сърцето на Калан заседна в гърлото.
В последния момент другото крило вкара лакът в главата на мъжа, който се готвеше да се стовари върху Ричард. Докато противникът се търкаляше по земята, Ричард започна да се раздвижва. Видя прелитащите покрай него мъже и се претърколи извън мелето, опитвайки се да успокои дишането си.
След миг вече бе на крака, макар и отначало малко несигурен.
Калан за пръв път го виждаше да греши. Долната устна на Ничи трепереше, докато стоеше замръзнала и загледана в Ричард. Сините й очи се напълниха със сълзи. Внезапно Калан се запита дали е възможно. После отхвърли тази възможност. Просто не бе възможно.
Двайсет и девета глава
