След няколко мига най-привлекателната уста, която някога бе виждала, изникна изпод бръснача. А след още няколко мига се появи и очарователна брадичка. Той беше великолепен. Не беше толкова красив като Зак, но беше страхотен. Здравият разум й казваше, че си мисли така, защото сравнява с брадата, с която е свикнала да го гледа; не трябва да си мисли, че той е нещо особено; но здравият разум напоследък беше нещо, в което не се вслушваше често. Беше прекарала целия си живот в абсолютно подчинение на здравия разум. И след като стигне в Албакерк, отново ще трябва да продължи да бъде разумна. А засега изпитваше непреодолимо желание да забрави всичко разумно и да остави чувствата й да вилнеят.
— Доволна ли си? — попита Тайлър.
— Заради мен ли я избръсна?
— Ти каза, че крия нещо. — Той прокара ръка по гладкото си лице. — Сега вече не се крия.
— Не е трябвало да се криеш. Изглеждаш добре.
— Как можеш да кажеш това, след като си виждала Зак?
— Ти също си красив. Всъщност, мисля, че харесвам повече твоето лице.
— Защо?
— Имаш лице с характер.
Усмивката на Тайлър беше кисела:
— Когато мъж казва за жена, че има лице с характер, има предвид, че е грозна като дявола.
— Когато жена казва същото, има предвид, че се възхищава на мъжа с това лице.
Разбираше, че му се иска да й вярва. Разбираше също така, че не може.
— Седни — каза й той. — Трябва да среша косата ти, преди да се погледнеш. — Тъй като нямаше четка, той използва гребен. Когато свърши, й подаде огледалото.
Тя се боеше. Досега успяваше да живее със страховете си, защото не бяха потвърдени. Но ако погледнеше в огледалото, нямаше повече да може да си казва, че Зак преувеличава. Дейзи взе огледалото и затвори очи. Задържа го на белега.
— Едва можеш да го забележиш — каза Тайлър. — Косата ти вече почти го покрива.
Дейзи отвори очи и усети как част от напрежението се уталожва. Белегът наистина беше почти скрит от косата й. След като оздравее напълно, вероятно вече няма да се вижда. Тя ще знае, че е там, но вероятно никой няма да го види. Нейната коса беше по-тъмнокафява от тази на Тайлър. Неговата беше почти кестенява, а нейната — почти с цвят на махагон.
Контрастът със светлата й кожа беше прелестен.
Тя постепенно свали огледалото. Луничките не бяха изчезнали, но не изглеждаха чак толкова много и не бяха тъмни. Баща й винаги беше казвал, че луничките на сестра му са изчезнали. Дейзи се надяваше, че и с нейните ще стане така.
Но по отношение на косата си не можеше да храни никакви надежди.
Държеше огледалото така, че да може да добие пълна представа за главата и раменете си. Трябваха й няколко секунди, за да почувства пълната сила на сполетялото я бедствие. Косата й едва докосваше раменете. Беше бухнала около главата й в безредие от букли, подобни на плевели.
Беше съсипана! Спокойно можеше да отиде да работи като танцувачка в някой салон. Не й се струваше важно, че така изглежда по-млада и невинна или че лицето й изглежда по-овално. Пренебрегваше факта, че очите й изглеждат по-малко изпъкнали, а вратът й — гладък като слонова кост. Тя видя единствено надеждите си за сносен брак да лежат на пода заедно с косата й.
Огледалото се плъзна от отпуснатите й ръце и се разби на земята. Единственото нещо, което проникна до съзнанието й през този кошмар, беше, че Тайлър я прегръщаше плътно до себе си.
— Никой няма да иска да се омъжи за мен сега — каза тя.
— Много мъже ще искат да се оженят за теб.
— Видях се как изглеждам.
— Ако исках да се оженя, щях да взема теб.
— Просто си любезен — каза тя, като не вдигна глава от гърдите му. — Знаеш, че съм грозновата. А сега изглеждам по-зле от всякога.
Тайлър издърпа ръцете й, които го бяха обгърнали, и я поотдалечи от себе си. Вдигна брадичката й, когато тя отказа да погледне нагоре:
— Ще намериш някой, който да те обича — каза й.
— Не и сега. — Тя се изви и отмахна настрани малко от омразната коса, която беше паднала на лицето й. Никога не бе падала така, преди той да я отреже.
— Дейзи, мъжете не си избират жени заради косите им.
— Не знаеш как мислят мъжете.
— Кажи ми.
— Що се отнася до мъжете, те разделят жените на два типа. Първи са добре поддържаните гълъбици — жените, които са толкова красиви, че всички ги боготворят заради външния им вид без значение дали са добри или лоши; жените, които са божествени, и всички останали. Аз съм от тези, останалите.
— Това е нелепо.
— Нямам пари, не съм красива, нямам и семейство. Сега загубих и косата си. Не струвам и пукната пара.
— Това е глупаво. Ти…
— Вероятно ще се омъжа за първия, който ме поиска. Той ще очаква да му готвя, да го пера, да поддържам къщата му, да го оставя да ми направи толкова деца, колкото пожелае. Няма да слуша какво казвам аз, няма да му пука какво искам и няма да се отнася с мен човешки. Ще ме бие, когато е ядосан, и ще ме изнасилва, когато е пиян.
— Не, няма.
— Ти не знаеш нищо. Баща ми беше такъв. С изключение на това, че не проявяваше насилие, освен ако волята му не е изпълнена, но дори и тогава не ни удряше. Само че никога не му хрумна, че ние може да искаме нещо друго или че можем да намерим някой отговор, който той не може. Не разбираш — каза му тя, като се опитваше да се контролира. — Цялото ти съществуване не зависи от каприза на някой мъж. Можеш да си правиш каквото си поискаш.
— Дори и за мъжете има ограничения.
— Не толкова, колкото за жените. Аз не бих могла да живея тук горе като теб. Хората ще си мислят, че сигурно не съм почтена жена.
— Аз мисля, че си.
— Това си е типично за теб — каза раздразнено тя. — Не можеш да се изправиш срещу действителността. Хората не приемат подобни неща на доверие.
— Готов съм да се бия с всеки, който те обиди.
Той наистина беше мил. Жалко беше, че е такъв глупак.
— Ето, пак забравяш за действителността. Ти ще си последният човек, който може да докаже невинността ми.
— Аз съм единственият, който наистина знае.
Дейзи осъзна, че се е долепила до голите гърди на Тайлър. Опита се да се измъкне, но той не я пускаше. Не можеше да каже дали нейната коса или косъмчетата по гърдите му, но нещо гъделичкаше носа й. Премести главата си, но това само я накара да осъзнае, че бузата й докосва гладката му, топла кожа.
Изведнъж настроението й се промени и тя откри, че е много лесно да забрави трагедията си. Даже в ума й не остана място за друго, освен за мъжа, който я държеше в обятията си. Искаше да избяга и да се скрие, да се престори, че той никога не я е виждал, когато е била най-грозна. Но тя седеше плътно прилепена до него, защото, въпреки че я беше видял в най-лошия момент, не я беше отхвърлил.
Любовта, която изпитваше към него, преливаше в сърцето й и тя още по-силно се притисна до него. Той беше най-милият мъж, който познаваше. Никой друг не би се грижил за нея, не би се съобразявал с желанията й, не би понасял оплакванията и критиките, не би продължавал да й повтаря, че е красива.
Невъзможно беше да не го обича. Невъзможно беше и да не иска да я целува, да я прегръща, да я утешава.
— Трябва да се научиш да вярваш повече в добротата и справедливостта на човешката природа — каза й Тайлър. — Повечето хора биха искали да вярват в най-доброто, стига да им дадеш възможност.
