Наред е всичко друго го притесняваше и тази слабост. Преди никога не би се поддал на изкушението. Какво у Дейзи го караше да губи контрол над действията си?
Тя беше дяволски привлекателна. Не можеше да я нарече страхотна или красива, но имаше нещо в нея, на което той не можеше да устои. Беше си мислил, че е привлекателна дори когато главата й беше превързана. Това трябваше да го предупреди.
Предполагаше, че я харесва отчасти заради куража й. Тя никога не се обезсърчаваше или колебаеше. И не беше досадна. Стараеше се да създава колкото се може по-малко грижи. Дори се опитваше да помага в работата. Беше тръгнала след сърнето заради него. Не можеше да й обясни, че няма друга причина да се грижи за него, освен тази да й достави удоволствие, не и след като беше измъкнала Зак навън, за да й помогне да прогони пумата.
Това беше смешно. След първата си среща с хищника би си помислил, че никога няма да приближи до друга пума. Но въпреки това тя беше излязла в нощта, за да защити неговото сърне.
Неговото сърне!
Радваше се, че тогава за последен път видя това създание. Тя си нямаше представа колко е трудно да късаш клони от дъбове през зимата.
Трябваше да се чувства виновен за това, че седи тук и се самосъжалява, когато Дейзи се крие зад завесата, защото целият й живот се разпада. Не се случваше често бедна жена да има възможността да се омъжи за единствения син на най-богатия мъж в града. Това беше точно едно от нещата, които майка й вероятно я е учила да търси. Това беше единствената роля, за която я беше подготвял баща й.
Тайлър й беше помогнал да загуби всичко това.
Той приписваше по-голямата част от вината на факта, че не е знаел, че е сгодена. Но въпреки че се опитваше да облекчи съвестта си, все пак се ядосваше, че се е съгласила да се омъжи за човек, когото не обича. В живота имаше нещо повече от това. Тя трябва да си има мечти. Сигурно иска да открие някой, когото да обича с голяма и трайна страст.
А защо да иска? Той самия не търсеше това. Ако някой му каже, че утре трябва да се ожени, би търсил разумна жена, която добре да изпълнява задълженията си и да му причинява колкото се може по-малко проблеми и безпокойства. Нямаше право да критикува Дейзи, че и тя прави същото.
Предполагаше, че беше свикнал да мисли за жените, както мисли за Роуз и Айрис. Би било трудно да се намерят други жени, които да се оплакват по-малко от тях двете. Но той се чудеше какви ли компромиси биха били склонни да направят те, ако не се бяха омъжили за Джордж и Монти. Най-вероятно по същия начин те биха мислили да се омъжат изгодно, въпреки че сега никой не им го натякваше.
В края на краищата, не можа да стигне до заключение, което да дава задоволително обяснение на това защо се държи по начин, който не му е присъщ.
Но едно нещо знаеше със сигурност. Утре трябва да тръгне за Албакерк. Не би устоял на Дейзи, ако изкара още една нощ сам с нея в хижата.
Дейзи се събуди и видя Тайлър над себе си.
— Трябва да тръгнем рано. Пътуването е дълго и не искам да прекараме повече от една нощ на открито.
Дейзи не виждаше добре лицето на Тайлър.
— Все още е тъмно — каза тя.
— Когато тръгнем, вече ще е съмнало.
Дейзи изпъшка. Не мислеше, че е спала повече от два часа. Но стана. Нямаше багаж за събиране. Всичко, което имаше, беше на гърба й.
— Ще вземем дюшеците и одеялата — каза Тайлър. — Няма да ти хареса да спиш на земята. Аз съм свикнал.
— И аз мога да свикна.
— Не е необходимо. Утре вечер ще спиш в легло.
Искаше да му докаже нещо — имаше нужда да го направи — но беше безсмислено да спори. Той нави дюшека и сгъна одеялата.
— Мога ли да ти помогна да събереш нещата? — попита тя.
Той приготвяше закуската. Най-малкото, което можеше да направи в това време, беше да събере нещата му.
— Събрах всичко, преди да те събудя. Седни да закусиш. Аз ще вържа багажа ти на магарето.
— Ти също седни да ядеш — каза Дейзи, ядосана, че той сам е приготвил всичко. Съвършеният мъж, който няма нужда от други хора. Той си мислеше, че така е по-добре.
Може и да беше. Искаше й се и тя да не изпитва нужда от други хора.
Но с нея не беше така. За нея беше важно да се чувства желана, нужна и обичана. Имаше моменти, в които си казваше, че би направила всичко, за да се чувства така. Когато беше малка, си мислеше, че баща й се нуждае от нея, обича я и иска да си е негова. По-късно откри, че той не обича никой друг, освен себе си.
— Мисля, че е време да тръгваме.
Тайлър я остави да измие чиниите, докато той връзваше дюшеците и одеялата на магарето.
— Бих те оставил да яздиш мулето, но…
— Не се извинявай. Горкото магаре сигурно никога няма да издържи теглото ти.
Докато чакаше да й помогне да се качи на седлото, тя погледна назад към хижата и почувства болка. Щеше да мине известно време, преди да осъзнае последиците от престоя си тук, но в някои отношения последните девет дни бяха за нея най-хубавото време от живота й. Нямаха нищо общо е правилата на предишния й живот, но ги нямаше и задръжките отпреди. Дните й тук бяха щастливи, изпълнени с простота, покой и някакво щастие, което никога вече нямаше да изпита. Беше време за търсене на нови хоризонти, за отхвърляне на ограниченията, за промяна на старите представи.
Сега щеше да се върне към света, където старите ограничения те притискат, докато те смажат, където новите идеи се приемат с неодобрение, където се избягват новите възможности. Изведнъж я обхвана страх.
Тя носеше едно от дебелите палта на Тайлър с обточена с кожа качулка, вдигната на главата й. Чудеше се дали ще й позволи да го задържи. Вероятно ще й предложи да й купи ново, но тя предпочиташе да задържи това. То мълчаливо щеше да й напомня за времето, когато бяха заедно.
Тайлър вдигна Дейзи на седлото и тъкмо сам се качваше, когато видяха Уили Мозел да препуска в тръс към тях през гората.
— Идват — успя задъхано да изрече той.
— Кои? — попита Тайлър.
— Тримата мъже, които ме завързаха. Старецът Карнър ми каза, че снощи са били при него. Планират да тръгнат по билото и да посетят всяка колиба Трябва довечера да пристигнат тук.
— Благодаря — каза Тайлър. — Пази се! — Той хвана юздите на магарето.
— Кой идва? — попита Дейзи. Не й харесваше да язди в тръст. Магарето имаше неравна походка. Не мислеше, че ще изтърпи дълго болката от това, че е подхвърляна на седлото.
— Мъжете, които се опитаха да те убият — отговори Тайлър.
— Откъде знаеш, че са те? — успя да извика Дейзи на Тайлър въпреки ужасното клатушкане. Страхът от евентуална среща с тях стисна гърлото й така, че й беше трудно да говори.
— Преди няколко дни са отседнали при Уили и са питали за двама млади мъже — отговори й той през рамо. Вързали го, защото не харесали отговорите му. Той се измъкнал и дойде тук.
— Защо не ми каза?
Той намали хода, за да може тя да се изравни с него:
— Щеше да се притесниш. Нямаше смисъл. Не можеха да го проследят. Снегът беше покрил следите му.
— Но са можели да дойдат всеки момент. — Тя си помисли за времето, което беше прекарала извън хижата, за безумните си разходки, при които никога не беше поглеждала през рамо, никога не беше проверявала дали наоколо не се навърта някой.
— Казах на Зак. Той бдеше над теб.
