— Сякаш никога не го е имало — каза тя на Тайлър. Не можеше да обясни чувството за самота, което я налегна. Не само семейството й го нямаше, но и почти всички следи от нейния живот също бяха изчезнали. Сякаш никога не е съществувала.
— Погребахме баща ти до майка ти. — Тайлър огледа овъглените останки от дома й, но не откри нищо, което да си заслужава да се прибере. — Чудя се защо баща ти не я е построил близо до реката. Почвата там щеше да е по-добра за градина.
Майка й го беше молила няколко пъти да я премести, но той не искаше. За него усилията, които отиваха за носене на вода за поливане на градината, не струваха повече от гледката на планините отгоре и долината отдолу. Дейзи се смъкна от седлото и неохотно приближи гробовете. Толкова много пъти беше идвала тук преди, когато единственото нещо, което я крепеше, беше да говори на майка си. Баща й така и не разбра. Сега и той лежеше тук. Тя се чудеше дали би се радвал на посещенията й.
— Зная, че не е много добре, но земята беше замръзнала.
— Добре е. — Ако успееше да намери пари, щеше да направи хубав надгробен камък. Това би искала майка й. Щеше да й бъде неприятно да има само една дъсчица с името й, написано на нея. След няколко години нямаше да има нищо, което да показва, че е живяла или умряла тук.
Това бе неизразимо тъжно.
— Хайде да тръгваме — каза тя, като се отдалечи от гробовете. — Предполагам, че убийците вече са разбрали, че сме напуснали хижата. Няма да се чувствам сигурна, докато не стигнем Албакерк.
— Копеле! — изпсува Тоби, когато разбиха вратата на хижата. — Тук няма никой. — Цялата лява половина на главата му беше подута от една отвратителна рана на бузата му.
— Изглежда, не са тръгнали много отдавна — каза Франк.
Ед слезе от коня мъчително бавно. Докуцука вътре и се отпусна в един стол, за да облекчи превързания си крак от тежестта на тялото.
— Туй не може да е мястото — каза той. — Сякаш жена е живяла тук. Никогаж не съм виждал толкоз много кухненски боклуци.
— Ако е имало жена, тогава защо има койки? — попита Тоби.
Франк отметна пердето към кътчето на Дейзи.
— Тука има още едно легло — каза той. — Защо ли някой мъж ще държи жена и ще я остави да спи в ъгъла?
— Може да са били двама и да са се редували на нея — каза Тоби с похотлив кикот.
— Никога не съм виждал някоя от ония жени да държи място като това — каза Ед.
— Вие двамата, престанете да мелите и ме оставете да помисля — нареди Франк.
Той не разбираше. В бараката са били прибрани три животни, но надолу в планината имаше следи само от две. Колибата изглеждаше така, сякаш тук постоянно живееше жена, но мъжете, които живееха в планината, нямаше да си правят труда да я крият. Никой от ония мършави торби с кости не беше споменал нищо за жена.
Ако момичето на Сингълтън изобщо е било в планината, трябва да е било точно в тази колиба. Всички други вече бяха обиколили.
— Ще останем тук през нощта — каза Франк. — Отговорът е някъде тук.
— По-добре по-скоро да настигнем тоя кучи син — каза Тоби, като удобно се разположи на леглото на Тайлър. — Имам намерение да го напълня с олово заради тази рана на бузата.
— И моя крак — напомни му Ед.
— Само го намери — каза Тоби на Франк — и остави другото на мен.
— На ваше място не бих бил толкова нетърпелив да се сблъскам с този приятел — каза Франк. — Всеки, който може да улучи дулото на пушка от сто ярда, може да те убие, преди да стигнеш на пистолетен изстрел от него.
— Това ще е достатъчно за през нощта — каза Тайлър, като насочи мулето към една тополова горичка на ивица земя между някакъв буен поток на Рио Гранде.
Той слезе и върза животното за една върба. Дейзи се плъзна от седлото. Тялото й беше схванато, а краката — наранени. Опита се да направи крачка, но се препъна. Тайлър я подхвана. Електричеството между тях все още съществуваше. Само едно негово докосване беше достатъчно да накара пулса й да препуска.
Тя се държеше на дистанция. След снощи не й се налагаше да се тревожи за желанието да бъде в прегръдките му, но точно сега то беше я завладяло почти изцяло.
— Не съм свикнала да яздя — каза тя, като се протегна, за да се облегне на ствола на огромна топола. — Тате мислеше, че жените трябва да се возят в двуколки. Само че ние нямахме и затова си стояхме вкъщи или ходехме пеша.
Тайлър почака, но Дейзи не пусна дървото.
— Трябва да се запознаеш с Айрис. Тя не пуска Монти никъде сам. Веднъж язди по следата на един престъпник малко повече от седмица.
Дейзи не знаеше нищо за преследване на престъпници, но се досети, че постижението на Айрис е нещо необичайно.
— Коя е Айрис?
— Жената на брат ми.
— Имаш толкова много роднини, че не мога да ги запомня.
Тайлър се зае да сваля седлата от животните.
— Ако я видиш, никога няма да я забравиш.
Не само, че яздеше по-добре от Дейзи, ами беше и десет пъти по-красива. Нищо чудно, че Тайлър не се интересуваше от нея. Виждал е много по-добри.
Тайлър разстла дюшека и одеялото на Дейзи.
— Ето, поседни малко.
— По-добре да походя, за да се отпуснат мускулите ми. — Тя се отдалечи, куцукайки. Трябваше да направи нещо, за да отдели мисълта си от желанието да бъде с него.
Каза си, че Тайлър не е човекът, когото иска за съпруг, че ако й предложи да се омъжи за него, ще откаже. Но щеше ли? Сърцето й подскочи при тази мисъл и тя обезсърчено осъзна, че много иска да се омъжи за него. Високо въздъхна и закуцука насам-натам. Достатъчно глупаво беше, че се влюби в него. Непростимо е, че си мисли за брак.
Обикаляше около друга голяма топола, а пръстите й се плъзгаха по грубата кора. Покривката от влажни листа жвакаше под краката й.
Опита се да си внуши, че Тайлър е точно като баща й, но знаеше, че не е вярно. Може и да беше мечтател и да не беше способен да направи нищо за себе си, но беше грижовен, мил, красив и толкова едър, че за пръв път в живота си тя се чувстваше дребна и женствена. Само заради това би могла да се омъжи за него. Почувства се малко по-добре и тръгна към мястото, където той нареждаше камъни за огнище.
— Мога да ти помогна — предложи му, решена да изхвърли онези мисли от главата си.
— Няма нужда. И сам ще се оправя.
Тя се спря. Беше толкова близо, че буквално стоеше над него.
— Защо не оставяш никой да ти помага?
Тайлър погледна нагоре изненадан:
— Един човек е достатъчен, за да направи кафе.
— Трябва да се донесе вода, да се намерят дърва, да се направи огън, да се извади храната от торбите и да се приготви всичко за ядене. Това е работа, повече от достатъчна за двама. Понякога си мисля, че дори би ял вместо мен, ако можеше. Така изобщо няма да ти се налага да се притесняваш с мен.
— Не е заради това. — Той начупи няколко сухи съчки и ги запали с клечка кибрит.
— Зная. Ти дори не се замисляш за това. Същото направи и със Зак. Оставяше го да се грижи за животите само когато искаше да се отървеш от него.
— Нямам нужда от помощ. — Тайлър нагласи няколко по-големи клона над малкото пламъче.
