— Точно за това говоря — размаха Дейзи ръце с раздразнение. — Нямаш нужда от нищо. Не мислиш ли, че това е странно? Не е нормално да живееш, без да изпитваш нужда от други хора, да не желаеш компанията им, никога и за нищо да не зависиш от тях.
— С мен винаги е било така. — Тайлър гребна малко вода от потока и я сложи на огъня.
Дейзи знаеше, че тук трябва да спре. Не беше нейна работа как Тайлър ще живее живота си, но това беше последната й възможност. Не можеше да приеме факта, че утре ще изчезне, без да остави и следа в живота му.
— Виж докъде те е довело това. Живееш сам в планината, бягаш от компанията на всяко живо същество с изключение на мулетата. Прекарваш цялото си време в търсенето на златни мини, които просто не съществуват. Изглежда, имаш голямо семейство, но никога не се срещаш с тях. След двадесет години още ще си тук и какво ще си направил през цялото това време?
Тайлър пусна няколко зърна кафе във водата, която вдигаше пара:
— Имам по-малко от шест месеца.
Отговорът му пресуши потока от думи, който тя смяташе да излее.
— Какво искаш да кажеш с това?
— Дал съм си срок. Ако не намеря злато до седемнадесети юни, си заминавам.
Дейзи почувства прилив на надежда.
— Какво ще правиш след това?
Тайлър отвори пакета, където беше сложил месото.
— Семейството ми ще ми намери работа в Денвър. Вероятно в някоя банка.
Дейзи каза, преди да е помислила:
— Но на теб няма да ти харесва.
— Да, но обещах на Джордж, че няма да се губя из горите цял живот. Той също като теб смята, че това не е най-подходящият начин за един възрастен мъж да прекарва времето си.
— Може и да не е толкова лошо, колкото си мислиш — каза тя с надежда. — Ще имаш редовни доходи. Можеш да си имаш и къща, и всичко останало.
— Не искам къща. — Той отвори още един пакет и извади един тиган.
— Не може да очакваш, че жена ти би живяла в колиба в планината. Там не е място за отглеждане на деца.
Тайлър погледна към Дейзи с леко учудено изражение.
— Кое те накара да си помислиш, че искам жена и деца? — Той сложи няколко парчета еленско месо в тигана.
— Аз п-просто предположих, ч-че искаш — запъна се Дейзи. — Мислех си, че всеки мъж иска.
— Не и аз.
Дейзи почувства как всяка надежда умира. Това не беше особена загуба, защото надеждата бе съвсем слаба, но така или иначе беше тъжно.
— Никога ли не си самотен?
— Не. — Той внимателно сложи подправки на месото.
— Не искаш ли да харесваш хората и те да те харесват?
— Имам си семейство.
— Все едно нямаш. И без друго никога не ги виждаш. Не мога да си представя, че аз бих се крила от семейството си в планините.
— Не се крия.
— Напротив, криеш се.
— Тук съм заради златото.
— Искаш да кажеш, че ще ти хареса да живееш в Денвър?
— Няма значение къде живея. — Той разопакова малко от хляба, който беше приготвил в хижата.
Дейзи се предаде. Не вярваше, че Тайлър знае какво говори. Вероятно си беше решил, че докато се сдобие с хотелите си, би могъл да живее където и да е. Представяше си колко голяма ще е изненадата му. Трябваше да си признае, че тя не разбира от големи хотели и големи градове, но не мислеше, че мъж, който обича да живее сам в планините, ще се чувства удобно в тях.
Тайлър сипа кафе в една чаша и я подаде на Дейзи. След това сложи месото да се приготви. Дейзи взе кафето си и седна на одеялото. Щом Тайлър иска да прави всичко сам, нека така да бъде. Тя повече нямаше да му предложи нищо. Нямаше нищо да прави, освен да се занимава с освобождаването на мислите си от него.
Тайлър се облегна на дънера на една топола. Щеше да пази, макар да не смяташе, че е необходимо. Съмняваше се, че убийците могат да стигнат толкова далеч за днес, но не можеше да си позволи да прави грешки.
И без друго не можеше да спи. Обвиненията на Дейзи бяха повдигнали въпроси, на които не можеше да отговори. Всичко, което й беше казал, бе истина. Или поне беше до този момент. Сега вече не знаеше. Единственото, което знаеше, беше, че не му е приятно да напусне Дейзи.
Не беше само заради безопасността й. Интересуваше се какво ще направи тя за бъдещето си. Той вярваше, че може да направи всичко, което си поиска. Но тя не мислеше така.
Притесняваше се, че ще се омъжи за Гай Кокрейн. Не го познаваше, но едва ли струваше много. Досега никога преди не го беше споменавала. Никоя жена не мълчеше за годеника си, ако беше убедена, че той е най-добрият човек на света.
Тя почти го беше оставила да я люби. Ако обичаше този Кокрейн, никога нямаше да направи нещо подобно. Можеше да го остави да я целува по бузата, като брат, а не по начина, по който я беше целунал. Или не би му позволила да я целуне втори път.
Не знаеше защо се е съгласила да се омъжи за Гай Кокрейн, но определено не го обичаше.
Не, знаеше? Тя му беше казала. Бащата на Кокрейн е най-богатият човек в Албакерк, а нейната майка цял живот й беше повтаряла да не се омъжва за беден мъж.
По дяволите, семейство Рандолф вероятно бяха по-богати от Кокрейнови. Чудеше се дали тя щеше да се омъжи за него заради парите му.
Знаеше, че не е справедливо, но тази мисъл не излизаше от главата му. Тя никога не пропускаше възможност да му каже колко малко одобрява идеята му да търси злато. Явно беше, че няма намерение да обвързва живота си с човек, когото смята за мечтател.
Но тогава защо почти го остави да я люби? Главата на Тайлър беше пълна с объркващи въпроси и откъслечни идеи, примесени с известна надежда и много страхове. Най-объркващо от всичко беше, че не можеше да разбере защо всичко това се случва на него. Не обичаше Дейзи. И не искаше да се жени за нея. Наистина, искаше да я люби, но бе искал да люби и други жени. Не. Искал беше да задоволи сексуалните си нужди с много други жени, но това, което искаше от Дейзи, беше съвсем различно.
Чувстваше се несигурен. Какво всъщност искаше? Защо го искаше точно от Дейзи? Всичко, което можеше да каже със сигурност, беше, че я харесва и се радва, че е с него. Намираше я за привлекателна и искаше да я люби. Надяваше се, че няма да се омъжи за Гай Кокрейн.
До какво водеше всичко това? Проклет да е, ако знае! Само дето го болеше главата и не можеше да заспи.
Лицето на Ед пребледня, докато той гледаше писмата в ръката си.
— Знаеш ли чия е тая хижа? — попита той с дрезгав глас.
— На един мъртвец — отговори Тоби от леглото.
— Какво държиш там? — попита Франк.
— Писма — отговори Ед. — Всичките са адресирани до Тайлър Рандолф.
Цигарата на Тоби увисна във въздуха:
— Сигурен ли си?
— Ъхъ — отговори баща му.
— Кой, по дяволите, е Тайлър Рандолф? — поиска да разбере Франк.
— Ако някога беше пасъл крави в Тексас, нямаше да задаваш такъв глупав въпрос — каза Ед.
