Тя отвърна поглед от надвисналите клони, за да го погледне гневно:
— Казал си на Зак, но не си казал на мен! — Беше толкова ядосана, че забрави за клатушкането. Той беше единственият човек, който й беше казал, че може да прави каквото си поиска, и все пак беше скрил, че тримата жадни за кръв убийци са по горещата й следа. Какво си мислеше, че ще направи тя, ще умре от страх?
— Какво можеше да направиш? — попити Тайлър. — Между другото, ти все още се възстановяваше.
— Сега говорим за моя живот, Тайлър Рандолф. Мисля, че имам право да знам кога той е в опасност.
— Ами сега знаеш, така че не виждам защо си толкова разстроена.
— Разстроена съм, защото дочух думите на Уили и така разбрах, а не защото ти си имал намерение да ми кажеш.
Пътеката стана толкова стръмна, че трябваше да понамалят темпото. На някои места под дърветата все още имаше дълбок сняг. Ледът, който покриваше снега, беше корав, а земята — замръзнала. Много лесно някое от животните можеше да падне и да счупи крак.
— Уили не искаше ти да чуеш. Не трябваше изобщо да слушаш.
— И ти си като баща ми — подхвърли Дейзи. — Когато мъжете разговарят, жените трябва да са глухи, неми и слепи. Но когато става въпрос за работа, ние трябва да сме достатъчно умни да се оправим сами. Тя дръпна юздите на магарето. То изрева в знак на протест, когато почти изви врата му, за да го накара да се обърне по тясната пътека, и се блъсна назад в един бор, който посипа отгоре й сняг и лед.
— Какво правиш? — попита Тайлър.
— Връщам се — отговори Дейзи, като заби пети в хълбоците на магарето. — От много дни чакам да откриеш тези мъже.
Тайлър на секундата се оказа до нея. Той се наведе от седлото и грабна юздите на магарето:
— Не можем да се върнем там. Ще сме лесни мишени.
— Защо? — Тя дръпна юздите, но той ги държеше здраво. — Можем да се скрием в хижата. Имаш достатъчно патрони.
— Но нямаме много храна — Тайлър посочи натам. — Могат да ни оставят да гладуваме. Или да ни изгорят. Те са трима, а аз съм един.
— Забрави мен.
— Можеш ли да стреляш?
Погледът й не беше толкова дързък сега:
— Баща ми не позволи да се науча.
— Аз съм сам — повтори Тайлър. — Не мога да поема такъв риск с живота ти.
— Не можем ли да почакаме, за да им хвърлим един поглед? — Тонът й беше по-примирен.
— Не. Техните животни са по-добри от нашите. Единствената ни надежда е да отидем толкова напред, че да не могат да ни настигнат чак до Албакерк.
Дейзи не се помръдваше. Не беше убедена в правотата му.
— Ако ги спрем сега, никога няма да открием човека зад тях. Няма да си в безопасност, докато не разберем кой е той и защо иска да те убие.
Тази мисъл накара Дейзи да потръпне цялата. Може да не се притеснява, че Гай ще я зареже. Може да е мъртва, преди той да има тази възможност.
— Ти също не си в безопасност — каза Дейзи. — Твоят живот е застрашен колкото моят.
— Но аз мога да се грижа за себе си. А сега хайде да тръгваме. Не можем да си позволим да губим повече време. — Тайлър обърна магарето и тръгна надолу.
— Постигна целта си — каза той, без да се обърне да я погледне. — Обещавам, че повече няма да крия от теб нищо.
Дейзи не очакваше, че ще я обземе такова задоволство от извоюването на тази победа. Тя осъзнаваше, че това е нещо дребно, но се чувстваше така, сякаш е извоювала нещо огромно. За пръв път спореше с мъж и постигаше своето. Това чувство й харесваше и тя реши, че отново ще опита при първа възможност.
— Как изглеждат? — попита Дейзи.
— Никога не съм ги виждал — отговори Тайлър, — но са доста решителни. Върнаха се да проверят пожара и ни намериха в планината по-бързо, отколкото си мислех, че е възможно. Някой страшно много иска да умреш.
На Дейзи й се искаше да не беше питала. Чувстваше се неспособна да се защити.
— Единственият човек, за когото се сещам, че може да иска смъртта ми, е Боб Грийн.
— Защо?
— Искаше земите на баща ми.
— Толкова много, че да те убие?
— Точно това е нелогично. Земята не струва много дори и като пасбище.
— Колко земя има?
— Не зная. Нашата… моята земя започва от реката и се простира до подножието на планината.
Тайлър подсвирна.
— Това много ли е?
— Баща ти трябва да е бил богат човек.
— Никога не е бил. Живеехме така, сякаш имаме точно толкова крави, колкото да платим разноските по прибирането им. Той казваше, че има много конекрадци. Грийн е единственият човек, за когото се сещам, че може да го е направил.
— Но това не е причина да иска да те убие. Ако е крадял кравите ви, то по-скоро би продължавал да го прави.
— Не мога да се сетя за никой друг.
Намалиха ход, като оставиха животните сами да избират пътя си през един буен поток, придошъл от топенето на сняга. Тъмнозеленият цвят на боровете и смърчовете контрастираше с белия сняг. Тук-там се показваха кафяви и жълти петна земя от скалистите планини, които загрозяваха блестенето на слънчевата светлина по чистата повърхност на снега. От време на време тишината се нарушаваше от крясъка на птичка, но Дейзи не видя животни. Струваше й се, че те с Тайлър, са сами в тази снежна земя на чудесата. Беше почти невъзможно да повярва, че някъде там трима мъже ги преследваха, решени да я убият.
Тя смушка магарето в хълбоците, придържайки се близо до Тайлър. Може и да беше мечтател, който се интересуваше повече от разкошни хотели и златни находища, отколкото от едно прилично бъдеще, но беше единственият човек, който стоеше между нея и убийците. Въпреки склонността си да се занимава с фантастични неща, тя беше уверена, че е напълно способен да се оправи с тях.
След като слязоха от планината, Тайлър и Дейзи яздеха през ниски хълмове и неголеми, равни каньони, оскъдно покрити предимно със степна трева и закърнели борове, хвойнови дръвчета и офики. От всеки един от хребетите почти във всички посоки се разкриваше гледка, обхващаща около седемдесет мили. На около тридесетина мили, отвъд Рио Гранде, подобно на черна стена се издигаше равно плато, което разделяше плодородната долина от сухите планини отвъд. Небето над цялата тази територия беше мрачно сиво- черно.
На хиляда фута под тях река Рио Гранде спокойно се виеше през тясната долина, която никога не изгубваше напълно зеленината си. Канадски тополи, върби и няколко клена, дъбове и елши обгръщаха бреговете й, а листата им шумно трептяха на студения вятър, който се спускаше от покритите със сняг върхове. Десетки ручейчета, образувани от водите на топящия се сняг, блестяха на яркото слънце.
Късно следобед те стигнаха възвишението, където се намираше ранчото на Дейзи.
ШЕСТНАДЕСЕТА ГЛАВА
Дейзи не беше очаквала, че видът на овъглените останки от дома й ще я развълнува толкова. Знаеше, че къщата е изгоряла, но беше удар да го види с очите си. Обгорените останки изобщо не приличаха на дома, който си спомняше.
