— Ами, не съм пасъл проклети крави в Тексас и дяволски се радвам, че е така. И не съм чувал за Тайлър Рандолф.
— Те са седмина — каза Ед.
— Седмина, които се наричат Тайлър Рандолф? — възкликна невярващо Франк.
— Не, седмина братя, глупако — рече Тоби.
— Тогава предполагам, че онзи Рандолф в града трябва да му е рода.
— В града има Рандолф? — попита Тоби, като толкова бързо седна на одъра, че удари главата си.
— Ъхъ. Името му е едно такова глупаво, не мога да си спомня как беше.
— Хен? — попита Тоби.
— Да, точно така. Пристигна с толкова вагони, че спокойно можеше да си направи цяла влакова композиция. — Франк млъкна за малко. — Точно така! Тоя Рандолф е намерил нашето момиче. И сега я води при жената на брат си. — Той се ухили доволен, че е решил загадката. — Всичко, което трябва да направим, е да го последваме и да я убием.
— Ще го направиш без мен — каза Тоби, като стана от одъра. — Не знаеш ли кой е Хен Рандолф?
— Не, и не ме интересува.
— По-добре, по дяволите, се заинтересувай тогава! Той е най-бързият стрелец, който някога си срещал — каза Ед. — Няма друг, който поне малко да е като него.
— Не смятам да работя срещу него — каза Франк. — Ще измъкнем момичето и тоя Тайлър от прикритието им.
— Ако докоснеш един от тия Рандолф, останалите ще са при теб, преди да си успял да се изплюеш — каза Тоби.
— Аз също няма да тръгна с теб — обади се Ед. — Първо на първо, никога не съм искал да убиваме момичето. И няма да имам нищо общо с убийството на някой Рандолф. Трябваше само да я треснеш с нещо по главата. Ама ти тъй или иначе точно туй си направил.
— Какво, по дяволите, ще правите?
— Сигурно ще тръгнем към Мексико.
— Добре, зарежете ме, но няма да ви дам повече пари.
— Ти иди застреляй някой Рандолф, пък да видим дали ще имаш изобщо време да ги харчиш — каза Тоби.
— Хайде, махайте се! — изкрещя Франк.
Тоби го погледна предизвикателно:
Мисля да поостана тук няколко дни — каза той. — Ние с татко няма за къде да бързаме. Тоя Рандолф няма да се върне поне седмица, че може и повече. Ще ни бъде по-лесно да пътуваме, когато снегът се разтопи още малко.
— Къде ще ходите? — попита Франк.
— Не зная точно — отговори Тоби, — но не искам да съм наблизо, когато ти се забъркаш с тия Рандолф. Освен това тук е много студено, а татко има нужда от почивка, докато зарасне кракът му. А ти какво ще правиш? — попита той, когато Франк започна да събира вещите си.
— Тръгвам довечера. Ще ги убия по пътя и ще ви настигна в Мексико.
Франк се усмихна на себе си. Точно това му трябваше, за да изгради репутацията си. Ако можеше да убие някой Рандолф, тогава името му на добър стрелец ще е сигурно.
— Не знаех, че семейство Париш са продали земята и са си заминали — каза Тайлър, докато завиваха от пътя към ранчото обратно към града. — Смятах от тук да взема коне.
— Това е третият собственик на ранчо, който продава земята си през последната година — каза Дейзи. — Чудя се защо никой от тях не казва нищо, преди да си замине.
Тайлър спря, за да огледа с бинокъла пътя, който бяха изминали.
— Това е четвъртият път, когато се оглеждаш днес — каза Дейзи.
— Някой ни следи.
— Това е пътят към Албакерк. Предполагам, че ще срещнем много хора.
— Просто внимавам.
Но Тайлър имаше лошо предчувствие. Трима мъже ги следваха и единият яздеше едър кон. Знаеше, че убийците лесно ще ги разпознаят. Нямаше други, които да яздят муле и магаре, или поне нямаше други мъж и жена. Би било прекалено да се вземе за съвпадение.
— Мислиш, че са убийците, нали? — каза Дейзи, след като спряха още веднъж да погледнат през бинокъла.
— Да — каза Тайлър.
Тя изглеждаше загрижена, но спокойна. Очакваше, че той ще знае какво да прави.
— Ето, погледни през бинокъла — каза й Тайлър.
— Не мога да ги различа. Все още са твърде далеч — каза тя. След петнадесет минути все още не беше сигурна. — Видях само единия от тях. Какво смяташ да правиш?
— Нищо, докато не разбера дали те са мъжете, които ми трябват. Ще чакаме при тези кедрови дървета и се надявам да разпознаеш поне единия, когато минат.
— Не е същият човек — каза Дейзи след известно време. — Сигурна съм.
Тайлър беше облекчен, че не бяха убийците, но беше сигурен, че са някъде зад тях.
— Мисля да хванем пътя покрай реката — каза той. — Ще стигнем по-късно в града, но мъж и жена на муле и магаре са лесно забележими и се помнят.
Албакерк беше неправилно разположен около един площад, голям два или три акра, към който водеха всички главни улици. Жилищните сгради бяха строени без всякакъв ред и придаваха на града запуснат вид. Площадът беше ограден от бяла ограда от колове и на него беше разположена ниска сграда, която служеше за бръснарница и чието знаме се развяваше на сто двадесет и един фута височина — най-високо от всички на запад от река Мисисипи. Двете кули на църквата „Сан Фелипе де Нери“ се извисяваха от северната страна на площада и дворът й също беше опасан с ограда от колове. Другите три страни на площада бяха заети от плътно прилепени една в друга сгради на фирми и частни домове. Някои излизаха направо на улицата, други си позволяваха лукса да имат покрити пътеки. Някои от покривите бяха дървени, други — пръстени.
Албакерк не беше голям град. Дори късно през нощта не беше трудно да намериш хотела. Тайлър поведе Дейзи по една тясна уличка встрани от площада. Спряха пред задната част на двуетажна сграда; той слезе от мулето и помогна на Дейзи. Тя пак беше схваната, както предишната нощ.
— Ще влезем през задния вход — каза й той. — Не искам никой да види, че влизаш. Така никой няма да знае със сигурност кога си пристигнала.
— Но как ще влезем?
— Отзад има стълбище. Докато аз намеря къде са Хен и Лаура, ти можеш да се промъкнеш, когато никой не гледа.
— Сигурен ли си, че нима да имат нищо против да ми помогнат? — попита Дейзи. Тя се притесняваше за това през цялото време.
— Всичко, което трябва да направиш, е да пожелаеш да се грижиш за Джорди и Адам и те ще те посрещнат с отворени обятия.
— Зак спомена Джорди. Наистина ли е толкова ужасен?
— Такава му е славата. Аз не се меся. Идеята да го осиновят беше на Хен.
Дейзи се чудеше има ли нещо, което е в състояние да трогне сърцето на Тайлър. Дори започваше да си мисли, че той просто няма такова. Имаше моменти, в които й се струваше, че не изпитва никое от чувствата, които обикновените хора изпитват. Чудеше се какви ли са другите членове на семейството му. Ако вземеше за пример него и Зак, то тогава не знаеше какво може да очаква.
Дейзи се почувства изоставена, когато Тайлър я остави на задните стълби. Сградата беше тиха и тъмна, дебелите три фута стени бяха студени и груби. Тя се принуди да се изкачи по стълбите въпреки неудобството, което изнизваше. Дразнещото скърцане на обувките й по стъпалата отекваше в затвореното пространство. Почувства се облекчена, като стигна последния етаж и усети сламеника под краката си.
