— Виждам, че все още си пъхаш носа там, където не ти е работа.
— Какво трябваше да направя? Да я оставя да изгори?
— Не, разбира се, но трябва да си признаеш, че имаш голям проблем.
— Виж, съжалявам, че така те прогоних от спалната ти, но не предполагах, че Лаура ще направи така.
— Какво очакваше да направи? Да остави момичето да спи с теб?
— По-скоро, че ще я сложи на някой диван или нещо такова.
— Когато ти и аз си спим на удобни легла? Не знаеш много за жените.
— Дори нищо, ако съдим по последните няколко дни.
Хен хвърли на брат си ироничен поглед.
— Нищо няма да ти кажа.
— Любовният ти живот ме интересува малко повече от този на Зак, което ще рече — изобщо не ме интересува.
— Благодаря.
— Пак заповядай.
Хен отиде до кафеника, но той беше празен:
— Как върви търсенето на злато? — Само приглушеното барабанене на показалеца показваше раздразнението му.
— Нищо не мога да нравя заради снега.
— А иначе напредваш ли?
— Така мисля.
— Знаеш, че не се налага да го правиш.
— Да, зная.
— И ти си като Монти.
— Какъв? — попита Тайлър учуден, че го сравнява с близнака си.
— Опитваш се да докажеш нещо, което няма нужда от доказване.
— За мен има.
Хен въздъхна:
— А какво ще стане, ако не намериш злато?
— Ще се притеснявам за това, като стигна дотам. — Нямаше намерение да казва на когото и да било, че смята да замине. Щеше просто да изчезне.
— Да работиш за Джеф или Мадисън няма да разреши проблема, нали?
— Не.
— Тогава не го прави.
Тайлър се втренчи в брат си.
— Мислиш, че трябва да прекарам остатъка от живота си в търсене на злато?
— Не мисля, че трябва да прекараш и пет минути в търсенето му, но ако си мислиш, че трябва да намериш мястото си в живота, продължавай, докато резултатът те задоволи.
— Ти какво би направил?
— Не бих работил за Мадисън и особено — за Джеф, дори и това да означава, че ще трябва да бъда шериф на Сикамор Флетс до края на живота си.
Тайлър се изсмя. На вратата се почука. Когато Хен отвори, един мъж му подаде поднос с нова каничка кафе. Хен наля една чаша, прибави щедро количество сметана и я занесе до вратата на жените. — Лаура отвори при почукването, взе кафето, целуна Хен и незабавно затвори вратата под носа му. Хен се върна на мястото си и си сипа чаша кафе. Пиеше го чисто.
— Можеш да работиш като готвач — каза Хен. — Трябва да има места в Ню Йорк, където плащат царски, за да намерят някой като теб.
— Не искам да работя за никого. Искам сам да съм си шеф.
— Прави каквото смяташ, че трябва — каза Хен, който явно губеше интерес към темата. — А сега ми кажи как се забърка с тази жена.
— Не съм се забъркал с нея.
— Прекарал си последната седмица с нея, доведе я тук: забъркал си се, и то как?
— Нищо друго не можех да направя.
— С подобни неща винаги е така.
— Ако ще бъдеш саркастичен, няма смисъл да говорим.
— Не съм саркастичен. Говоря от опит.
— Да, толкова много опит имаше, преди да се появи Лаура.
— Имах достатъчно.
— И аз имам известен опит. И не съм се забъркал с нея. Преживя ужасно нещо, но си има годеник. Веднага щом се върнат от Санта Фе, ще отиде при неговото семейство. След което вече няма да съм отговорен за нея.
— И какво искаш да направим ние?
— Да се грижите за нея, докато те се върнат. Не може да е след повече от няколко дни, най-много седмица. Снегът бързо се топи.
— А ти какво ще правиш?
— Тръгвам към планината. Вече изгубих много време.
— Значи наистина не си се обвързал с нея?
— Не. Тя не се интересува от мечтатели като мен. Това, което тя каза за моите хотели, направи коментарите на Мадисън и Джеф да звучат направо любезно.
— Изглежда ми мило момиче.
— Такава е.
Хен изпи кафето и остави чашата настрани:
— Как изглежда годеникът й?
— Не зная.
— По-висок ли е от нея?
— Не.
— Тогава нищо няма да се получи.
— Богат е.
— Може и да е искала парите му, но вече е променила решението си.
— Откъде знаеш?
— Дойде с теб тук.
— Нямаше къде другаде да отиде.
— Всяка жена има къде да отиде. Тя е предпочела да дойде тук. — Хен се изправи. — По-добре да отида да видя момчетата. Никога не спят, когато са в една стая.
Тайлър разсеяно си сипа чаша кафе. Докато пиеше силната, гореща течност, се чудеше дали Хен може да се окаже прав. Надяваше се, че не.
В камината на разкошната всекидневна на Регис Кокрейн гореше огън. Целият му апартамент в скъпия хотел „Санта Фе“ беше обзаведен с мебели, имитации на стил Луи XV, тапицирани с кадифе във виненочервено. Той дъвчеше фас от пура, дълъг един инч, докато разглеждаше голяма карта, която даваше очертанията на всяко парче земя от реката до планините между Берналило и Албакерк. Носеше черен вълнен костюм от три части, бяла риза и папийонка и приличаше точно на това, което бе — много богат банкер и най-богатият човек в Албакерк. Срещу него седеше един по-беден мъж.
Кокрейн нетърпеливо бръсна малко пепел, паднала върху картата.
— Сигурен ли си, че това е маршрутът, по който ще се движи железницата? — попита той.
— Може да има отклонение от една-две мили, но…
— Къде ще пресича реката? Това е важно.
— Някъде под Албакерк.
— Сигурен ли си?
