Дейзи

— Не съм сигурен къде точно, но ще е под Албакерк.

— Значи не могат да променят маршрута от западната страна на реката?

— Ще им струва двойно по-скъпо.

Лицето на Регис бавно се разтегна в усмивка. Той се облегна назад, махна пурата и отпи от брендито си.

— Тогава имам и последния от ония копелета, които се опитаха да ме изключат от сделката.

— Кои? — попита другият.

— Петимата най-богати в Албакерк след мен. Не ми личи особено, но имам смесена кръв. На тях това не им харесва и се опитаха да ме прецакат и да оберат всички облаги. Изкупиха цялата земя около мястото, където се планира да бъде гарата. Смятат да я продадат прескъпо, когато пристигне железницата.

— Но как ще ги събори това, че купуваш земята около града? Те все още си имат тази в града.

Регис удари с юмрук по масата:

— Ако притежавам всяка педя земя от Берналило до Албакерк, нито един проклет влак няма да влезе в тоя град, освен ако аз не се съглася. А аз няма да се съглася, докато не ми дадат половината от сделката.

— Ами ако не се съгласят?

Лицето на Регис застина в жестока гримаса:

— Няма жив човек, който да го е правил.

На следващата сутрин Тайлър разбра, че му е трудно да се сбогува. Скованата атмосфера в стаята не облекчаваше с нищо неловкостта, която изпитваше. Хен и Лаура бяха все още в спалните си, но той имаше чувството, че надничат през рамото му. Лаура беше свила косата на Дейзи в здрав кок. Тайлър я харесваше повече, когато падаше на свободни букли.

Тайлър знаеше, че при Лаура Дейзи е в по-добри ръце, но се чувстваше така, сякаш я изоставя. Дейзи имаше вид на човек, който изпитва същото.

— Ще се връщам обратно — каза той. — Снегът се топи и, изглежда, няма да има повече бури.

— Надявам се, че ще намериш най-голямото златно находище в Ню Мексико — каза тя с вид на загубено паленце.

— Ще ми стигне и средно голямо — каза Тайлър, като се опитваше да не се чувства като развратник. — Ще мина да те видя, когато отново дойда в града. — Това беше най-глупавото нещо, което можеше да каже. Тя вероятно ще е омъжена дотогава и съпругът й едва ли щеше да му се зарадва.

— Би било чудесно. Иска ми се да те запозная със семейство Кокрейн.

Хен и Лаура излязоха от спалнята.

— По-добре тръгвай, ако ще тръгваш — каза Лаура, като им хвърли по един проницателен поглед. — Ти имаш още много път, а ние с Дейзи имаме да купуваме много неща.

Хен помогна на Лаура да облече палтото си.

— Ще сляза с теб до конюшнята — предложи той.

Тайлър не беше очаквал подобно предложение — не беше сигурен, че се радва, — но не беше възможно да се отървеш от Хен, когато е решил да направи нещо.

— Ще видиш ли Зак? — попита Дейзи.

— Съмнявам се.

— Ако го видиш, кажи му, че му желая късмет. Глупаво е да искаш да си комарджия, но му кажи, че се надявам да спечели достатъчно и да си купи собствен параход.

— Мисля, че Джордж ще има възражения относно това — каза Лаура, докато слагаше ръкавиците си.

— Надявам се, че няма да се опита да го спре — каза Дейзи. — По-късно Зак може и да промени решението си, но никога няма да се откаже, ако брат му се опита да го спре.

— Това е урок, който всички ние научихме заедно с него — каза Хен.

Тайлър се чудеше дали Хен включва и него в това число, но не го интересуваше особено. Той се люшкаше между огромното желание да се скрие в планината колкото се може по-скоро и също толкова силното желание да остане. Независимо от това, че е сгодена, би искал да се увери сам, че Дейзи ще е добре.

„Бъди искрен. Искаш да видиш годеника й. И какво ще направиш, ако не го харесаш? Ще й кажеш, че не може да се омъжи за него ли?“

По-добре да се маха от града, преди да е направил нещо, за което ще съжалява. Дейзи не беше негова отговорност. За нея щеше да бъде само нещо, което я притеснява, нещо, за което ще трябва да дава обяснения, и в момента той не можеше да измисли такова обяснение, което годеникът й би приел.

— Сигурна ли си, че ще се оправиш? — попита той още веднъж.

— Разбира се — увери го Лаура. — Сега тръгвай. — Тя го избута към вратата.

Тайлър нямаше какво друго да направи, освен да тръгне. Той и Хен вървяха заедно, докато стигнаха дъсчената пешеходна пътека.

Църквата, която се белееше на слънцето, се извисяваше над площада. Улиците бяха претъпкани с покрити каруци, карети, коне, магарета и пешеходци. Мъжете носеха сомбреро с високи дъна и телата им бяха украсени с пъстроцветни вълнени наметала. Дамите носеха официални рокли и бяха обгърнати с шалове.

Площадът беше място за срещи с обществени цели, продажба на животни, религиозни събрания и място, където пътниците лагеруваха. Навсякъде имаше амбулантни търговци, които разнасяха стоките си около центъра на площада и стояха пред покритите входове на сградите с кантори, където бяха наредили купчини плодове, зеленчуци, сирене, ядки и тютюневи листа. Уличните търговци си носеха сгъваеми рамки, където окачваха месото както на диви, така и на питомни животни. Трудно беше да намериш място, да вържеш кон или муле. Комарджии обикаляха наоколо с карти в ръце, като се надяваха да привлекат някой в една бърза игра с три карти. Почти всеки магазин, независимо дали бе специализиран в продажбата на текстил или хранителни изделия, продаваше алкохол в бутилки без ограничения.

— Зак към Нови Орлеан ли тръгна? — попита Хен, докато вървяха на север по Джеймз Стрийт.

— Така е казал на Дейзи.

Последва напрегнато мълчание.

— Надявам се, че ще намериш злато.

— Благодаря.

Последва още едно дълго мълчание, през което те стигнаха до конюшнята. Тайлър плати на човека да му доведе мулето и магарето.

— Няма нужда да чакаш — каза Тайлър на Хен. — Ще ми трябват само няколко минути да оседлая животните.

— Мисля, че грешиш, като си тръгваш — каза Хен.

— Не греша.

— После ще трябва да се върнеш, за да го довършиш.

— Няма какво да довършвам.

На лицето на Хен се появи една от редките му усмивки:

— Срамота е, че сме такова инато семейство. Ако не бяхме, може би щяхме да се учим от грешките си.

— Грешка ще бъде да остана.

— Ще се видим след седмица-две.

— Едва ли мога да намеря… — Тайлър се спря, осъзнавайки, че Хен говори за Дейзи, а не за златото. — Надявам се всичко при Лаура да е добре — каза той и се обърна да влезе в конюшнята.

Тайлър беше ядосан на Хен. Имаше достатъчно проблеми и без брат му да утежнява положението. Но Хей никога не се съветваше с никого, освен със себе си. Понякога с Монти. Никога не мислеше, че това, което казва на братята си, може по-скоро да навреди, отколкото да помогне.

„Бъди честен — каза си Тайлър, — и ти си същият, фактът, че си разстроен за това, трябва да ти показва, че си в окаяно положение.“

Решен да забрави последната седмица, цялата несигурност и неразрешимите въпроси, Тайлър оседла