си рокля и я облече.
— По едно време си мислех, че ме харесва, но сега си мисля, че е било просто защото бяхме затворени заедно. Би чувствал същото към коя да е жена.
Дейзи се закопча.
— Не казвам, че Тайлър съзнава, че те обича, но ще ти кажа, че никога не съм го виждала така несигурен пред жена, както е пред теб. Ще му трябва малко време да го приеме. Ако си мислиш, че си заслужава да чакаш, не се отказвай.
Дейзи вдигна новата рокля и я обърна наопаки. Седна на дивана до Лаура, взе една вдяната игла и започна да пришива ивицата към роклята. Лаура вдяна втора игла и подхвана другата страна.
Дейзи не знаеше дали си заслужава да чака Тайлър. В него имаше толкова много неща, които я плашеха. И в същото време — много неща я привличаха. Сякаш в него живееха две личности. Никоя от тях не доминираше, така че за Дейзи беше трудно да вземе решение.
— Не мисля, че имаме много общи неща — каза тя най-накрая. — Нещата, които той иска, ме плашат, а нещата, които аз искам, не му харесват.
— В такъв случай, трябва да престанеш да мислиш за него колкото се може по-скоро. Ако не го направиш, само ще разбиеш сърцето си.
Дейзи се съгласи. Само че щеше да разбие сърцето си, ако спре да мисли за него.
Дейзи вече беше прекарала четири дни в Албакерк, когато на излизане от един магазин буквално се блъсна в Адора Кокрейн и майка й.
С възклицание на удоволствие, Адора я прегърна.
— Никога не съм си мислила, че баща ти ще те пусне за толкова дълго време, че да останеш повече в града.
Радостта на Дейзи от срещата помръкна:
— Баща ми е мъртъв. Беше убит миналата… преди няколко дни. — Вече нямаше вероятност Гай да иска да се ожени за нея, не и в този й вид, но тя трябваше да се придържа към измислената история. Нямаше смисъл да съсипва репутацията на Тайлър.
— Какво правиш тук? — попита госпожа Кокрейн веднага след изказването на съболезнованията.
— Изгориха къщата ни. Един златотърсач ме намери и ме доведе тук при жената на брат си.
Дейзи забеляза смръщването при думата „златотърсач“, което изчезна от лицата им при думите „жената на брат си“. Лаура беше права. Всичко ще бъде наред, докато никой не знае за седмицата, прекарана в хижата.
— Какво ще правиш? — попита Адора.
— Не зная — отговори Дейзи.
— Ще останеш при нас, докато решиш — рече Адора. — Нали, майко?
— Разбира се — съгласи се госпожа Кокрейн. — Докогато поискаш.
— Ще остане при нас дълго, дълго време — каза Адора с кикот. — Гай ще се погрижи за това. Почакай само да усети колко си му липсвала. Опитахме се да го накараме да дойде с нас, но не можеше да издържи повече да обикаля по магазините.
— Питаше ли за мен?
— През цялото време говори за теб — каза Адора. — Накрая трябваше да му кажа да млъкне. Откъде взе тази рокля? Много ти отива.
Дейзи обясни, че всичко е изгоряло в пожара, че Лаура Рандолф и съпругът й са били много щедри.
— Гай ще трябва да им възстанови сумата — каза госпожа Кокрейн. — Сигурна съм, че са много мили хора, но няма да се чувствам удобно, когато зная, че съм задължена на непознати.
Дейзи едва не каза на госпожа Кокрейн, че тя, а не Гай, е задължена за неща, които не би могла да плати с пари, но се сдържа. Ако някога е съществувала жена, която счита, че парите са ключът към всичко, то това беше Бел Кокрейн.
Въпреки че не обичаше непознати, които отсядат в хотели, госпожа Кокрейн настоя да бъде веднага запозната със семейство Рандолф. От мига, в който разбра, че са заели целия горен етаж, тя започна да се държи много приветливо. Като разбра, че Дейзи е била спасена от един Рандолф, а не просто от някакъв златотърсач, това се оказа всичко, което й трябваше, за да се убеди, че благоприличието е спазено. Но тя настоя Дейзи веднага да се пренесе в техния дом.
— Разбирам, че сте направили разходи, за да възстановите гардероба на Дейзи — каза госпожа Кокрейн.
— Направихме го с удоволствие — отговори Лаура. — Компанията й на беше много приятна.
Останалата част от посещението мина гладко. През по-голямата част от пътя към техния дом Бел Кокрейн измъкваше от Дейзи колкото може повече информация за семейство Рандолф.
Дейзи почувства облекчение, когато най-после беше настанена в самостоятелна стая в дома на Кокрейнови, но съжаляваше, че се наложи да напусне Лаура. Много я харесваше. Искаше й се да е там, когато се роди бебето. Най-много от всичко съжаляваше, че така губи последната връзка с Тайлър. Докато поддържаше каквато и да било връзка със семейството му, можеше да се надява, че той ще се върне.
Адора отдаде унинието й на факта, че още не е преодоляла мъката по смъртта на баща си.
— Знаеш ли кой го уби?
— Не — отговори Дейзи. — Надявах се, че баща ти ще ми помогне да разбера.
— Татко е все още в Санта Фе, но съм сигурна, че ще се погрижи това да стане най-важната задача за шерифа. Сигурно е било ужасно.
— Един от мъжете ме простреля. Ако Тайлър не беше ме намерил, сигурно щях да умра.
— Прострелял те е? — възкликна Адора с разширени от недоверие очи. — Защо не ми каза по-рано?
— Не исках да разстройвам майка ти. — Дейзи дръпна косата си назад. — Виждаш ли?
— Божичко! — възкликна Адора. Тя разгледа раната отблизо. — Но е зараснала бързо.
— Не беше тежка рана — каза Дейзи. Не биваше да забравя за липсващите девет дни, иначе щеше да се издаде. — Но трябваше да се простя с косата си. Сега я нося на кок.
— Така изглеждаш по-стара.
Тайлър я харесваше пусната.
— Как изглеждаше той? — попита Адора.
— Кой?
— Мъжът, който те спаси. Като брат си ли беше красив? — Адора въздъхна. — Изглеждаше толкова заплашителен, сякаш може да те застреля, без окото му да мигне.
— Хен наистина е много мил. Просто се притеснява за жена си.
— Ами другият? Той женен ли е?
— Не, но трябваше да видиш най-малкия брат — каза Дейзи, като реши да прежали Зак заради нестихващото любопитство на Адора. — Той е страхотен. Открадна парите на брат си и избяга, за да стане комарджия по параходите.
— Не! Ти си измисляш.
— Можеш да попиташ, ако не ми вярваш. Той е невероятно красив. Има най-дългите мигли и най- красивите очи, които някога си виждала. Някъде на твоя възраст е.
— Кажи ми всичко. — Адора изпадна във възторг.
Дейзи точно това и направи, като си измисляше подробности, ако й се налагаше. Съвестта не я притесняваше. Адора никога нямаше да срещне Зак, а по този начин тя можеше да запази Тайлър само за себе си.
На закуска следващата сутрин Адора и майка й поддържаха постоянен разговор. Изглежда, биха решили да направят всичко възможно, за да повишат настроението на Дейзи. Семейството се хранеше в официално обзаведена стая. Мебелите биха толкова масивни и беше толкова тъмно, че Дейзи се чувстваше не на място.
— Сигурна съм, че ще искаш да жалееш известно време — каза госпожа Кокрейн, — но е най-добре
