Мисълта, която направо я замая, беше, че си представяше как прегръща сина на Тайлър, не на Гай.
— Как са нещата при теб? — попита Лаура, щом се увери, че синът й здраво се е заловил за работа.
— Добре — каза Дейзи, като пренасочи мислите си. — Кокрейнови нямаше да са толкова любезни, дори и да ми бяха роднини.
— Чудесно. Получавала ли си новини от семейството на баща си?
— Не. — Дейзи си помисли, че дори не се беше сетила да се свърже с тях. — Не зная адреса им — каза тя. — Не зная как да се свържа с тях.
— Дай обява за смъртта му във всички вестници, като напишеш името и адреса си. Сигурна съм, че ще се свържат с теб.
Дейзи не беше сигурна, че й се иска да го направи. Не знаеше как да се държи, ако семейството на баща й наистина се свърже с нея.
Лаура внимателно я наблюдаваше:
— Как се чувстваш?
— Малко замаяна. Сигурна бях, че Гай няма да поиска да се ожени за мен. Казах му за всичко, което се случи. Той заяви, че за него няма значение.
— Имах предвид Тайлър.
Дейзи почувства как лицето й пламва. Не беше имала смелостта да си зададе този въпрос.
— Не мисля за него — каза тя. Не беше в състояние да обсъжда чувствата си към Тайлър дори с Лаура. Беше много неуверена по отношение на тях.
— Вероятно това е много разумно.
— Гай настоява да определя дата за сватбата. Казва, че гори от желание да махне всякакви тревоги от плещите ми.
— Това е чудесно. Радвам се за теб.
Но Дейзи ясно съзнаваше, че Лаура внимава с думите си.
— Казах му, че не съм готова.
— Разбирам това — каза Лаура, като погледна към сина си. Сложи го от другата страна. — Обаче не е добре да се възстановяваш дълго от период като този. Зная го. Загубих майка си, баща си и съпруга си. Ще ти бъде по-лесно, ако се омъжиш. Да направиш в живота си място за някой мъж е нещо, което изглажда нещата. Правила съм го два пъти и никога не беше лесно.
— Дори и с Хен ли?
— Никога не му казвай, че съм казала такова нещо — сподели с усмивка Лаура. — Просто трудностите бяха другаде. Винаги става така, когато се омъжиш за силен мъж. Те не се пречупват лесно.
Доколкото Дейзи можеше да каже, Тайлър изобщо не се пречупваше.
— Гай и семейството му правят всичко възможно да ме предпазят от неприятности, свързани със смъртта на баща ми. Господин Кокрейн се зае със задачата да открие кой уби баща ми. Майка му ще подготви сватбата.
— Имаш късмет. — Лаура облегна сина си на рамото си и беше веднага възнаградена с оригване. — Начинът му да изрази задоволството си не е много изискан.
— Може ли да го подържа? — попита Дейзи.
— Разбира се.
Дейзи взе Харисън от майка му и го полюля в ръцете си. Този път не й се струваше странно. Изглеждаше страшно малък, но направо чудесен.
— Вече толкова прилича на баща си.
— Всички деца от семейство Рандолф приличат на бащите си. Ако децата на Фърн не бяха на различна възраст, нямаше да мога да ги различа едно от друго. Не мисля, че и четирите деца на Роуз приличат на нея. Направо са си чисти Рандолф.
— Ти имаш ли нещо против това?
— Прекрасно е децата ми да приличат на мъжа, кого то обичам.
— Значи много го обичаш, така ли?
— Не мога да ти опиша колко. Понякога това ме плаши.
Дейзи знаеше, че изглежда объркана.
— Хен беше стрелец. Омъжих се за него със съзнанието, че може всеки момент да го загубя. — Лаура нежно се усмихна. — Мразех всичко, което си мислех, че той олицетворява, но това не ми помогна. Въпреки всичко се влюбих в него.
Бебето заспа в ръцете на Дейзи, но тя не забеляза:
— Омъжила си се за човек, когото не одобряваш?
— Трябваше или да го направя, или да бъда нещастна до края на живота си. Същото е било с Айрис и Фърн. — Никоя разумна жена не иска да се ожени за Рандолф. Ние просто не можехме да направим нищо, за да го предотвратим. Сега можеш да сложиш Харисън в леглото му. Ще спи, докато пак огладнее.
Дейзи внимателно сложи детето в легълцето му. Мислите й препускаха с бясна скорост. Три жени се бяха омъжили за братята Рандолф, въпреки че не са го искали. И все пак се е оказало за добро.
Но имаше една основна разлика, си напомни тя. Тайлър не искаше да се жени за нея. Докато това беше така, нищо друго нямаше значение.
Дейзи чу вратата на всекидневната да се отваря и сякаш цяло гръмогласно вавилонско стълпотворение се изсипа вътре.
— Това трябва да са Хен и момчетата — каза Лаура с лице, огряно от усмивка. — По шумотевицата разбирам, че ездата е минала добре.
На Дейзи й се приплака. Ако трябваше да седи и да наблюдава едно щастливо семейство, събрано заедно, със сигурност щеше да се разплаче.
— По-добре да тръгвам — каза тя. — Госпожа Кокрейн ще се тревожи, ако отсъствам твърде дълго. Те всички са убедени, че съм толкова крехка, че ще се разпадна от най-малкото нещо.
— А ти какво мислиш? — попита Лаура.
— Не зная.
Момченце на около осем години се втурна в стаята:
— Мамо, трябваше да дойдеш с нас. Победих Джорди.
— Нямаше да ме победи, ако оная кобила не беше ме хвърлила — каза ядосан Джорди. — Казах ти, че Адам и аз трябва да вземем собствените си коне.
— А как се справи баща ти?
— Е, той винаги побеждава — оплака се Адам. — Няма кон, който да надбяга Бримстоун.
Острият вятър шибаше скалистите издатини. След една седмица, която беше достатъчно топла, за да се разтопи и последният сняг, времето стана студено, а небето — безоблачно синьо. Тайлър продължаваше да копае парчета мек кварц с търнокопа си. Той едва забелязваше тънката жилка злато, която подобно на дантела минаваше през скалата и леко блестеше на слънцето, но когато копаеше по-дълбоко, тя ставаше по-дебела. Не можеше да престане да мисли за Дейзи. Не беше способен да я изхвърли от ума си за повече от пет минути, откакто напусна Албакерк.
Не можеше да забрави последната нощ в хижата, все още я усещаше в прегръдката си, усещаше вкуса на целувките й, страстта, която сгряваше тялото й, както и неговото.
Тя му липсваше. Имаше много време да осъзнае, че никоя друга жена не беше реагирала на близостта му така, както тя. Другите жени не знаеха какво да правят с него. Внимаваха да не го обидят. Странно бе, че той харесваше точно тази, която сякаш целеше да го ядоса. Той беше своенравен и опърничав както и всички останали от семейството.
Опита се да задържи мислите си върху работата. Смяташе, че за него нищо друго не значеше толкова, колкото търсенето на злато — това беше основата, върху която беше градил живота си през последните три години. — но за по-малко от две седмици нещата се бяха променили.
Колкото повече си мислеше за убиеца, толкова неувереността му, че семейство Кокрейн можеха да защитят Дейзи, ставаше все по-голяма. Не се съмняваше, че ще накарат шерифа да тръгне по следата на
