срещу никого.
— Боя се, че те всички обичат високи жени — отвърна Дейзи. Тя хвана Гай под ръка. — Очарована съм, че се запознах с вас, но закъснявам за среща с госпожа Рандолф.
— Познавате семейство Рандолф? — попита госпожа Естерхаус. До този момент всички знаеха, че богатия, неприветлив, красив мъж, който беше наел горния етаж на хотела, направо беше окупирал конюшнята, водеше шестима слуги да се грижат за удобството на жена му и се беше опитал да наеме най- добрия доктор в града единствено за лични нужди.
— Дейзи всеки ден я посещава — каза Гай.
И майката, и дъщерята бързо направиха мислена преоценка:
— Може би ще можете да я доведете на посещение, след като е в състояние отново да излиза.
— Те горят от нетърпение да се върнат в ранчото си — каза Дейзи. — Не мисля, че градът им харесва особено. А сега ще ме извините, не искам да закъснявам.
Майката и дъщерята се сбогуваха и продължиха. Дейзи пусна ръката на Гай:
— Хайде да влизаме, преди да се е случило нещо ужасно.
— Какво му беше ужасното на това? Госпожа Естерхаус държи много на точността, но Джулия е възхитително момиче. Ще я харесаш, щом я опознаеш.
— Сигурна съм, че така ще стане — каза Дейзи, като веднага съжали за избухването си, — но все още не мисля, че съм подходяща за компания. — Тя се изкачи по стълбите към хотела. Без да дочака Гай да й отвори, Дейзи бутна вратата и влезе в преддверието. Замръзна, когато видя Тайлър на рецепцията.
Той се беше върнал! Дейзи се чувстваше неспособна да стои неподвижно, да върви напред или да се държи, сякаш не си е загубила ума.
Той се беше върнал!
Значеше ли това, че я обича? Всяка надежда, мечта и празна фантазия, които толкова усилено се беше борила да потисне, да изхвърли от ума си, да се прави, че не ги е имало, отново нахлуха в нея и вече беше невъзможно да отрече дори и за миг, че обича Тайлър Рандолф или че може някога да обича Гай.
Погледна към лицето на Тайлър, което така добре си спомняше, и с болка си помисли, че през по- голямата част от времето, когато бяха заедно, то беше покрито с брада. Точно това беше лицето, което още от самото начало бе търсила, което знаеше, че се крие зад брадата.
Спомни си всичко, което почувства през онази нощ в прегръдките му, когато трябваше да събере цялата сила на волята си, за да му каже, че е сгодена. Почувства как тялото й трепери и се зарадва, че е прекрачила прага на хотела преди Гай. Това й даде няколко ценни секунди, за да се съвземе, преди да запознае двамата мъже.
Дейзи изчака Гай да я настигне. С голямо усилие успокои туптенето на сърцето си и тръгна напред.
Тялото й потрепери от изненада, когато Гай взе ръката й и здраво я стисна под своята. Тя внимателно се опита да я издърпа, но Гай здраво я държеше. Погледът на Дейзи се плъзна към Тайлър. Неговият поглед се замъгли и угасна. Той потъна в себе си. Тя още веднъж се опита да освободи ръката си, но Гай не я пускаше.
— Здравей — каза тя, като поздрави Тайлър с надеждата, че вътрешната й борба няма да проличи. — Не очаквах, че толкова скоро ще се върнеш в града.
Тайлър стана и Дейзи почувства да я пронизва тръпка. Беше забравила колко висок е той и как я караше да се чувства дребна. Беше забравила също и как самото му присъствие объркваше сетивата й. Беше забравила, че само като го погледне, дъхът и спира, че целият й предишен живот изглежда само като встъпление към тези девет дни, а всичко след това — като фиаско.
Но не беше забравила, че го обича. Тайлър погледна Гай и после отново Дейзи.
— Гай, това е Тайлър Рандолф, човекът, който ме намери. Тайлър, това е Гай Кокрейн.
Двамата мъже се поздравиха, стиснаха си ръце, прецениха се. Очите на Тайлър показваха малко, а позата му — нищо. Той просто отново се затвори в себе си. Дейзи искаше да извика, да го помоли да не тълкува ситуацията погрешно, но знаеше, че е безсмислено. Но какво друго можеше той да си помисли, освен че тя принадлежи на Гай изцяло, както самият Гай си мислеше?
Не беше никак трудно да разтълкува реакцията на Гай. Той просто беше учуден и уплашен от ръста на Тайлър. Почувства как тялото му се стяга, а изражението му стана официално. Трябваше й миг да разбере, че той заема отбранителна позиция.
— Искам да ви благодаря за това, че сте се погрижили за Дейзи вместо мен. — Гай го каза възможно най-официално. — Никога няма да мога да ви се отплатя за това, което сте направили, но много бих искал да ви платя разходите.
— Нищо не ми струва — отговори Тайлър, глух към опитите на Гай да наложи дистанция между него и Дейзи.
— Разбрах, че се е наложило да й купите дрехи.
— Ще трябва да говорите е брат ми за това — каза Тайлър.
— Успя ли да намериш нещо? — понита Дейзи, за да попречи на Гай да продължи с неприятната тема. Вбесяваше се от опитите му да се държи собственически. Ако някой трябва да се отплати на Тайлър, то това беше тя.
— Все още нямам късмет.
Той нямаше да й помогне. Виждаше как се крие в себе си като зад стена. Искаше да му извика да престане, да й даде възможност да обясни. Но не го направи.
— Защо?
— Реших, че преди да построя собствен хотел, трябва да разбера как се управлява. Затова послушах съвета ти и си намерих работа тук.
Дейзи се почувства така, сякаш огромен юмрук я е ударил в гърдите, юмрук, който беше толкова силен, че изкара дъха й едновременно с мечтите й.
— Това ли е единствената причина, поради която се върна? — успя да попита тя. Чувстваше се, сякаш всичко в нея се е разпаднало и тя е куха и студена.
— Исках да се срещна с Лаура и Хен, преди да са се върнали в ранчото си. Може да минат години, преди да ги видя отново. Исках също така да говоря с господин Кокрейн за убийците. Уили откри следите на два коня, тръгнали на юг, но мъжът с големия кон е тръгнал на север. Мисля, че убиецът те е последвал в града.
Дейзи не почувства утеха от загрижеността му за нейната безопасност. Не беше дошъл в града да види нея. Не можеше ли да разбере, че го обича? Не, и не би повярвал, дори и да му каже. Съмняваше се, че знае какво е да обичаш. Цял живот бе изпитвал нетърпимост към любовта.
Тя трябваше да спре с тази безумна надежда за чудо. Глупаво беше да продължава да се измъчва с илюзии, че Тайлър някой ден ще се вразуми. Не трябва да оставя загрижеността му за безопасността й да я заблуди, че той изпитва нещо повече. Когато бяха в хижата, той беше загрижен за нея и след девет дни чувстваше все още само това. Нямаше причина да очаква, че сега се е променил.
— Ще бъда щастлив да предам съобщението ви на баща си — каза Гай и собственически потупа ръката на Дейзи. — Уверявам ви, че за мен нищо не е по-важно от безопасността на бъдещата ми жена.
Дейзи отвори уста да го отрече, но преди да беше осъзнала, че не може, знаеше, че е безсмислено. Тайлър си мислеше, че е решила да се омъжи заради парите и безопасността. Като бе отхвърлила мисълта за самостоятелност, тя беше отхвърлила и него.
Това я вбеси. Той нямаше право да я съди. Никога не беше направил или казал нещо, което да я накара да вярва, че я обича или че би приел любовта й. Той беше изчезнал от живота й. Не можеше да очаква, че тя ще седи и ще го чака да вземе решение.
— Мислех, че възнамеряваш сама да управляваш ранчото си — каза Тайлър.
— Аз ще се грижа за всички делови въпроси на жена си — каза Гай.
Дейзи побесняваше все повече и повече. Ако на Тайлър му беше безразлично за нея, то тогава и тя няма да му позволи да разбере, че изпитва някакви чувства към него. Гордостта не й позволяваше да му покаже, че е достатъчна само една дума. Гордостта беше лош съветник, но беше единственото, което й оставаше.
— Не съм решила още какво да правя с ранчото — каза тя. — Вероятно ще изчакам да получа вест от семейството на татко. — Не знаеше защо продължава да споменава семейството на баща си, използвайки
