го като щит между себе си и нещо, с което точно сега не можеше да се справи. — Или просто ще оставя съпругът ми да реши.
Гай потупа ръката й толкова самодоволно, че й се прииска да го удари. Но не можеше да излее яда си на него. Тайлър беше този, който тя искаше жив да одере.
— А сега ще ви оставя да водите мъжки разговор за убийци — каза Дейзи. — Закъснявам. Лаура ще си помисли, че нима да отида.
Дейзи успя да прекоси фоайето, но когато започна да изкачва стълбите, имаше чувството, че краката й ще я изоставят всеки миг. Знаеше, че Тайлър не я обича, но това не беше толкова болезнено до днес. Сега се почувства направо болна. Тя спря и се облегна на стената. За момент си помисли, че силите няма да й стигнат да продължи, но нямаше друг избор. Не можеше да се върне долу и да се срещне с Тайлър.
Беше ядосана на Гай. Беше казал, че са сгодени, за да му послужи като средство за отбрана срещу един по-едър и внушителен мъж. Разбираше го, но не можеше да му прости.
Тайлър Рандолф току-що беше направил най-голямата грешка в живота си. Никой не можеше да го обича повече от нея. Само че тя дори не можеше да си достави удоволствието да научи, че в един момент е осъзнал грешката си. Той вероятно никога нямаше да я разбере.
Когато почука на вратата на Лаура, очите на Дейзи бяха плувнали в сълзи. Отвори й Хен.
— Чудехме се дали… Случило ли се е нещо? Влез. С какво да ти помогна?
— Никой не може да ми помогне — каза Дейзи, като остави Хен да я заведе до един стол.
Значи Зак беше прав. Дейзи преследваше богатство.
Тайлър с един поглед разбра, че тя не обича Гай. Омъжваше се за него само защото той можеше да й осигури всички неща, за които й беше говорила майка й. Вероятно щеше да спре вниманието на Зак, ако имаше някаква представа колко богати са семейство Рандолф, но ако това беше така, защо, по дяволите, беше бил целия път дотук? За да й каже за убиеца? Защото не искаше тя да се сгоди за Гай? Нямаше право да се разстройва от студенината на Дейзи. Не й беше дал повод да мисли, че за него тя е нещо по- особено.
Но тя беше и той вече го знаеше. Разбра го в мига, когато видя Гай да взима ръката й в своята. Усещаше го все по-силно с всяка изминала минута, в която слушаше този мъж да говори за Дейзи така, сякаш е нещо, което той притежава, сякаш смята да я погълне, докато от нея не остане нищо. Искаше му се да измъкне Дейзи от ръцете му и да повали врага си на земята.
Може би тя не му изневеряваше — трябваше да бъде искрен и да си признае, че не й е дал повод да мисли, че има нещо, на което да изневери — но тя със сигурност изменяше на себе си. Той разпозна в Гай мъжа, който очаква безпрекословно подчинение от жена си. Беше от мъжете, които считат за свое право да изневеряват. Тайлър искаше да го удари и за това.
Беше глупак, че дойде. Трябваше да си остане в планините и да прати Уили. Но знаеше, че не може да го направи. Независимо от това какъв е резултатът, не можеше сега да зареже Дейзи. Тя може и да не го обича, може никога да не се влюби в него, може никога да не се омъжи за него, но той нямаше да напусне Албакерк, докато не се увери, че е в безопасност.
И свободна от Гай Кокрейн.
— Разбрахме кой е убил баща ти — съобщи Регис Кокрейн на Дейзи на вечеря. — За нещастие, той е напуснал тази област. Според доклада на шерифа, тръгнал е към Монтана.
— Не можете ли да пратите някой след него? — понита Дейзи.
— Не, но можем да съобщим на съдия-изпълнителя на САЩ в Монтана. Те ще го следят. Не зная какво друго можем да направим.
— Значи ще се измъкне.
— Боя се, че да. Накарах шерифа да провери Боб Грийн. Той винаги е бил твърдоглав стар мръсник. — Господин Кокрейн се усмихна бащински и я потупа по ръката. — Остави всичко това на мен и се съсредоточи върху сватбата.
Дейзи беше разочарована от господин Кокрейн. Беше му се доверила. Сигурна беше, че той ще намери убиеца и ще се погрижи да го обесят. Дори и Боб Грийн да беше човекът зад него, убиецът пак щеше да се измъкне.
Ако Тайлър се беше съгласил да й помогне, той нямаше да се предаде. Щеше да го преследва, докато го хване. Всеки, който беше търсил злато цели три години, нямаше да се подвоуми да прекара няколко месеца в Монтана.
Но Тайлър не искаше да и помогне.
ДВАДЕСЕТ И ПЪРВА ГЛАВА
Дейзи седеше като глътнала бастун в най-неудобния стол в гостната на семейство Кокрейн. Ужасяваше се от този разговор. Беше си повторила няколко пъти това, което иска да каже, но думите не излизаха. Все пак нямаше път назад. Беше крачила из стаята си цяла сутрин, тормозеше се в търсене на нови решения, но знаеше, че няма други. Обичаше Тайлър Рандолф, въпреки че беше глупаво, и никога нямаше да обича друг. Без него богатството и другите хубави неща, които майка й я беше учила да иска, не струваха нищо.
Страхуваше се. Никога не беше изпитвала нещо подобно. Най-плашещото от всичко беше, че няма да има на кого да разчита, освен на себе си. От години си казваше, че точно това иска, но сега не беше сигурна.
Влизането на Гай разпръсна мислите й. Бързо се съвзе.
— Долорес каза, че си искала да ме видиш.
Дейзи беше помолила слугинята да намери Гай, защото не искаше никой друг от семейството да разбере.
— Трябва да поговоря с теб.
Гай спря пред стола й с усмивка и протегна ръце към нея:
— Можеш да говориш с мен по всяко време. Долорес ме накара да си помисля, че е нещо сериозно. — Когато тя не сложи ръце в неговите, той ги отпусна и се намръщи. — Какво има? Не си се влюбила в някой друг, нали? — шеговито попита той.
Дейзи си помисли, че има ирония в това, че причината, която му се струваше най-малко вероятна, е всъщност разковничето на проблема.
— Не съвсем.
Усмивката изчезна от лицето на Гай:
— Какво искаш да кажеш с това „не съвсем“?
— Моля те, седни, Гай. Не мога да мисля, когато стърчиш така над мен.
— Мисля, че ти стърчиш над мен през цялото време. — Опитът му да се пошегува мина незабелязано. Той дръпна един стол и седна на ръба му.
— Не мога да се омъжа за теб — каза Дейзи преди да е загубила смелост. — Съжалявам. След всичко, което ти и семейството ти направихте за мен, трябва да съм голяма неблагодарница. Но през последните дни много мислих и реших, че трябва да развалим годежа ни.
На Гай сякаш не му достигнаха думи.
— Защо? — попита той най-накрая.
Знаеше си, че ще попита. Искаше й се да каже, че просто така е решила, и да си тръгне без обяснения, но не можеше. Поне това му дължеше.
— Когато ми предложи да се омъжа за теб, аз много те харесвах. Мислех си, че мога да се науча да те обичам. Мислех си, че така трябва да стоят нещата.
— Това е така.
— После прекарах девет дни с Тайлър Рандолф и сега не съм сигурна в нищо.
— Обичаш ли го?
— Въпросът не е в това дали го обичам — каза Дейзи, като се надяваше да избегне отговора. — Но това, че го харесвам, ме накара да преоценя чувствата си към теб. Сега си мисля, че може би любовта трябва да дойде преди брака.
