— Ако това е всичко, можем да почакаме, докато…
— Не е всичко. Не зная как да го кажа, без да прозвучи дори още по-неблагодарно, но искам да бъда самостоятелна. Ти и твоето семейство бяхте много мили, но вие искате да правите всичко вместо мен.
— Просто се опитваме да помогнем.
— Зная, но имам чувството, че ще се задуша.
— Кажи ми какво не ти харесва и ще го променя.
Дейзи стана и измина няколко крачки. Накрая се обърна с лице към Гай:
— Не е толкова просто. Не зная какво точно искам. — Дейзи скръсти ръце и направи няколко крачки. — Когато бях на десет, баща ми ми даде една книга за английската кралица Елизабет. Толкова много обичах тази книга, че я четях и препрочитах. Мога дори да цитирам части от нея:
„Младата принцеса беше притисната от всички страни, волята й никога не беше нейната собствена, животът й беше постоянно старание да угоди на по-силните от нея. Но каквото и да правеше, никога не можеше да угоди на наставниците си.“
— Точно така ме караше да се чувствам баща ми. Независимо какво правех, никога не беше добре. Но Елизабет е станала най-великата кралица на Англия. Заплашвали са трона и кралството й, но никога не се е омъжила. Управлявала е сама цяло кралство в продължение на четиридесет и пет години. Възхищавах й се и исках да бъда като нея, но през целия ми живот ми беше внушавано, че не мога да оцелея без мъж до себе си. Тайлър беше първият човек, който повярва в мен, повярва, че мога да направя всичко, което поискам. Сега дойде време аз да разбера дали е прав. Не мога да го направя, като оставя теб и баща ти да се грижите за мен.
Гай изглеждаше замаян.
— Какво ще направиш?
— Ще се върна в ранчото.
— Не можеш. Къщата е изгоряла.
— Ще си купя палатка…
— Ще бъдеш сама.
— … и ще наема Рио Мендоса да ми помага.
Той е възрастен човек.
— На четиридесет е. И е добър работник. С него ще се чувствам спокойна.
Гай скочи от стола си:
— Не можеш да го направиш. Какво ще кажат хората?
— Предполагам, ще кажат, че си се измъкнал леко от един неизгоден брак.
— Нямам това предвид. Говоря за твоята репутация. Не се ли тревожиш?
— Нямам репутация, поне не добра. Мислех, че госпожа Естерхаус добре го показа.
— Не ме интересува госпожа Естерхаус. Интересуваш ме само ти. — Гай се опита да я прегърне, но Дейзи се измъкна.
— Не зная защо толкова искаш да се омъжиш за мен. Не ме обичаш. Може и да ме харесваш, но не си влюбен. Аз не съм красива. Нямам никакви пари. По-висока съм от всички в Албакерк.
Гай изглеждаше изненадан, но бързо се съвзе:
— Разбира си, че си красива. Всички казват…
— Казват, че съм недодялана и по-висока от всеки мъж наоколо. Вероятно са забравили луничките ми заради белега и косата, но никога няма да забравят баща ми и бедността ми.
— Не е вярно. Ти си поразителна жена. Всички го казват.
Дейзи се изсмя. И тя не знаеше защо. Не й се струваше забавно, но смехът сякаш излезе сам.
— Удивителна, поразителна, зашеметяваща, шокираща, смайваща или нещо от този сорт?
Гай хвана Дейзи за раменете:
— Не се предавам. Ще идвам да те виждам всеки ден. — Гласът му прозвуча отчаяно, дори малко уплашено.
— Не. Искам да започнеш да си търсиш друга. Заслужаваш жена, която да те обича с цялото си сърце. Заслужаваш ти самият да бъдеш влюбен. Обещай ми, че няма да се ожениш за жена, които не обичаш.
— Имам чувството, че самата ти си влюбена.
— Зная какво е. — Дейзи стана. — Моля те, не казвай нищо повече. Вече съм приготвила всичко. Ще кажа на Адора, но не искам да говоря с родителите ти. След цялата им любезност не мисля, че мога да застана лице в лице с тях.
— Не си тръгвай — изскимтя Адора. — Искам да ми станеш сестра. Защо реши да си заминеш?
Дейзи остави Гай, объркан и зашеметен, за да отиде при Адора. Искаше да й каже, докато все още имаше смелост. Намери я в спалнята й.
— Така е най-добре.
— Това е абсурдно. Никой не те кара. Точно обратното.
— Аз сама се карам — каза Дейзи. — Не обичам Гай. Няма да е честно да се омъжа за него.
— Обичаш някой от братята Рандолф, нали, онзи младия, за когото каза, че е много красив?
— Не, не обичам Зак.
— Тогава е другият. Зная, че е така. Откакто се върна, не си същата.
— Добре де, обичам го, но няма да се омъжа за него.
— Но ако го обичаш…
— Той не ме обича.
Адора замълча за момент.
— Откъде знаеш?
— Той се върна в Албакерк. Гай и аз го срещнахме във фоайето на хотела.
— Гай ми каза, че е дошъл да каже на татко, че убиецът те е последвал в града.
— Да, но не се е върнал заради мен.
— Може просто да е срамежлив да ти го признае.
— Тайлър никога не се е затруднявал да каже каквото иска.
— И го обичаш?
— Глупаво, нали, но нищо не мога да направя.
— Защо?
— Поради много причини, които ще ти се сторят глупави. Той беше първият мъж, който ме накара да се чувствам женствена.
— Гай каза, че е много висок.
— Не е заради това. Той просто не съзнава, че в мен има нещо по-различно. Мисли, че съм хубава, няма нищо против луничките ми, предпочита косата ми да е къса и изгаряше от желание да ме люби.
— Не си…
— Не, но бих искала да бях. Това не те ли шокира? Аз съм много учудена, но досега никой не ме е целувал така, както той.
— Как беше? — попита Адора. Учудването й се замени с диво любопитство.
— Мечтаех да бъда целуната от мъжа, който обичам, но нищо не може да се сравни с това. Той не можеше да се владее. Всичко се случи толкова бързо. Когато ме прегърна, бях безсилна да го спра. Той така ме притисна в себе си, че се страхувах тялото ми да не се възпламени от топлината на неговото. Тогава той ме целуна и едва можех да повярвам, че толкова силно усещане може да се изпита само при допира на устните на някой мъж. Устата му беше груба и търсеща. Имах чувството, че цялата ми воля се е стопила. Чувствах се изцяло негова. Но той продължаваше да иска още и още, докато не можех да направя друго, освен да му го дам.
— Да му го дадеш? — повтори Адора почти без дъх.
— Езикът му се промуши в устата ми и аз цялата бях обхваната от огън. Имах чувството, че ме е нападнал, търси всичко мое и го прави свое. Чувствах се като освободена от пашкула си и сякаш внезапно се бях превърнала в друго същество, което всеки миг може да се слее с него.
