убиеца, но се съмняваше, че могат да разберат колко е опасен този човек. Дори предполагаше, че той ще се опита да застреля Дейзи в Албакерк. Вероятно ще я причака на гробовете на родителите й.
Тайлър заби търнокопа си дълбоко в скалата. Издърпа разклатилия се камък и още по-диво атакува жилата. Звънът на метал върху камък го накара да погледне нагоре. Уили Мозел се приближаваше по билото. Тайлър остави работата си. Докато Уили стигне до бивака му, той вече беше приготвил кафето.
— Дойдох да видя как се справяш — каза Уили. Той взе чаша кафе и седна на една скала. — Намери ли къде да настаниш момичето в града?
Тайлър кимна.
— Не си хаби гласа да говориш — каза Уили.
Тайлър се ухили:
— Оставих я при брат ми. Нейните приятели трябва вече да са се върнали.
— В хижата ти имаше посетители — каза Уили, като шумно отпи от горещото кафе. — Доколкото успях да разбера, останаха два или три дни.
— Тримата убийци.
— Не зная дали бяха убийци, но бяха трима. Чувстваха се като у дома си.
Тайлър чакаше, защото знаеше, че Уили има още за казване.
— Не си тръгнаха заедно — най-накрая каза Уили. — Двама от тях тръгнаха на юг. Предполагам, че са се запътили към Мексико. Там парите свършват по-бавно.
— Ами другият?
— Едър мъж, който язди едър кон. Нямаше как да не забележа следите му.
— Къде отиде той?
— Не мога да ти кажа със сигурност, но вероятно е тръгнал към Албакерк.
Тайлър знаеше, че това ще се случи. Няколко нощи бе лежал буден и се беше чудил какво може да го накара да действа. Сега вече нямаше защо да се чуди.
— Тогава май е по-добре да тръгвам за Албакерк.
— И аз така си мислех. Имаш ли нужда от компания?
— Не. Хен е все още там. Освен това, ако е при семейство Кокрейн, не мога да направя друго, освен да я предупредя.
— И това ли е всичко, което смяташ да й кажеш?
— Че какво друго?
— Не аз ще ти кажа — каза Уили с презрително сумтене. — Не аз бях затворен сам с нея в хижата за почти две седмици.
— Бяха само девет дни и Зак беше там почти през цялото време, с изключение на един ден.
— И още два по пътя.
— Нищо не се случи.
Уили шумно отпи. За Тайлър този звук беше като подигравателен коментар.
— Защо не обработваш собствения си участък? — попита Тайлър.
— Оказа се безплоден. Сега търся друго място.
— Ще ти предложа една сделка. Обработвай моя, докато ме няма, и ще ти дам една четвърт от всичко, което намериш.
— Една трета — предложи Уили.
— Добре.
Уили не изглеждаше развълнуван:
— Една трета от нищо прави нищо.
— Хайде да хвърлим един поглед — каза Тайлър.
Скептицизмът на Уили значително намаля, когато той видя скалата:
— Не можеш точно сега да тръгнеш да гониш убийци — възкликна той. — Това може да е големият удар.
— Знаех, че трябва да тръгна, още щом те видях да изкачваш билото.
— Може да се опитам да ти открадна участъка.
— Ще те преследвам и ще те убия.
— Може да взема колкото злато намеря и да тръгна за Мексико.
— В Мексико не задават много въпроси за мършавите грозни трупове.
Уили се изсмя:
— Хайде, тръгвай. Разбрах, че си влюбен в това момиче, още в мига, когато ви видях.
— И измина целия тоя път, за да ми предложиш да пазиш участъка ми, а аз да тръгна след нея?
— Нещо такова.
— Грешиш, че съм влюбен в нея, но си прав, че не мога да я оставя, когато този убиец все още я преследва.
Тайлър не знаеше дали Дейзи ще иска да го види. Вероятно тя си мислеше, че Гай е достатъчен, за да я защитава. Но Тайлър нямаше да бъде сигурен, че е така, докато не видеше Кокрейн. Независимо от това дали Дейзи иска или не той да е в Албакерк, щеше да се увери дали тя е добре.
— Кога да те очаквам? — попита Уили.
— След четири или пет дни. Не трябва да ми отнеме много време. След като кажа на Кокрейнови и на шерифа срещу какво са се изправили, няма да имам друга причина да остана.
Но когато Тайлър тръгна към Албакерк, той знаеше, че има поне още една причина да удължи престоя си. Трябваше да се убеди, че Дейзи обича Гай Кокрейн. Иначе не можеше да я остави да се омъжи за него.
ДВАДЕСЕТА ГЛАВА
— Мама казва, че е време Гай да обяви годежа ви — каза Адора на Дейзи.
Адора беше дошла в стаята на Дейзи, за да си поприказват преди лягане. Седеше свита на стола до леглото на Дейзи, за да се стопли.
— Казах на Гай, че не искам да се изправя срещу всичките тези хора — каза Дейзи.
— Това е само годеж, глупаче. Можеш да се скриеш в неговата стая през следващата година, ако така искаш. Ние ще те пазим.
Дейзи осъзна, че не иска зашита. Искаше усамотение. Искаше да я оставят на мира, докато разбере какво става в душата й.
И в глупавото й бунтарско сърце.
— Не е заради това. Всичко се случи толкова бързо.
— Гай отдавна иска да се ожени за теб. Това не се е променило.
— Защо иска да се ожени за мен? — внезапно попита Дейзи. — Трябва да има поне дузина по-красиви момичета, при това с голяма зестра.
— Гай винаги те е харесвал — каза Адора, очевидно малко смутена от въпроса на Дейзи. — Той мисли, че си много хубава. За него няма значение, че не си богата.
— Но обича ли ме? — настоя Дейзи. — Не изглежда да изпитва особено силни чувства към мен.
— Иска да се ожени веднага.
— Имам предвид себе си! Не ми се струва, че всячески се опитва да намери начин да остане няколко минути насаме с мен. Когато сме сами, не изгаря от желание да ме докосне, да ме прегърне. Не копнее да прави с мен неща, които знае, че няма да му позволя да направи преди сватбата.
— Искаш ли да прави всичко това?
— Да — признанието на Дейзи се изтръгна като въздишка, като дълго сдържана тайна, която тя най- после е събрала сили да признае. Само че това не беше толкова признание, колкото откритие. Преди да срещне Тайлър, тя щеше да се радва и само на любовни думи. Сега знаеше, че има и много повече от това. Тя го искаше.
Смехът на Адора прозвуча виновно:
— И аз бих искала това — призна си тя. — Мечтая си за мъж, който да ме отвлече и да ме отведе в планинска хижа.
