свърши още преди да беше започнал.
Ти си твърде умен за всичко това, Зак Рандолф. Никога не си губил времето си в опити да постигнеш невъзможното.“
Но той не можеше да се помръдне, още не. Тази вечер не беше протекла, както я беше планирал. Зак бе очаквал Лили да се възпротиви по-силно, а се беше оказало, че тя сякаш бе осъзнала от самото начало, че в това няма да има никакъв смисъл. Той не беше очаквал, че ще се почувства толкова зле от това, че тя си тръгваше. Лили беше объркала живота му от момента, в който беше влязла в кръчмата му. Зак би трябвало да чувства облекчение от това, че тя си отиваше.
Донякъде той наистина се чувстваше облекчен. Лили беше огромна отговорност за него, но той щеше да съжалява за това, че вече нямаше да я вижда. Тя притежаваше способността да трогне всеки, да накара всички да се почувстват като едно голямо семейство. Не че Зак държеше кой знае колко на семейството, но все пак беше хубаво, когато хората смятаха заведението му за свой дом, а не просто за място, където могат да се отбият за малко, преди да се върнат у дома си.
По някакъв начин тя караше мястото да изглежда почтено.
На Зак му се искаше да си удари един юмрук. Той не си падаше по почтеността. На него не му пукаше какво говореха хората и той нямаше намерение да се съобразява с други правила, освен със своите собствени, но мразеше хората да гледат отвисоко на момичетата му.
Обикновено той беше способен да не мисли за това, но Лили го бе накарала да се замисли. Сега отново щеше да му се наложи да си избие тези мисли от главата. Зак предполагаше, че е наследил от характера на майка си достатъчно неща, които му пречеха да не бъде отритнат напълно от обществото.
Но той беше наследил и твърде много черти от характера на баща си, за да позволи да бъде натикан в калъпа на почтеността. Той беше аутсайдер, вълк единак. И винаги щеше да си остане такъв. Нямаше смисъл да води битка, чийто изход вече беше предрешен.
— Да се връщаме на брега — каза той на капитана, когато той се появи на палубата. — След два часа ще се съмне.
— Когато яхтата се насочи към кея, Зак осъзна, че за първи път от осем години насам бе прекарал цяла нощ, без да докосне карти, да хвърли зарове или да завърти колелото на рулетка.
И това не му беше липсвало.
ГЛАВА ПЕТНАДЕСЕТА
Улиците бяха безлюдни. Е, толкова безлюдни, колкото можеха да бъдат в тази част на Сан Франсиско. Колелата на двуколката подскачаха върху твърдите коловози и на Зак му се прииска да се движеха по павираните улици в по-добрите квартали на града. Лили не се събуди. Тя сигурно щеше да спи чак до обяд. Зак беше сигурен, че Лили никога през живота си не беше оставала будна до средата на нощта.
Когато таксито спря и той слезе, слънцето вече беше за почнало да се подава над хоризонта. На Зак също му се спеше. Вместо да буди Лили, той я вдигна и я внесе в кръчмата.
Вътре беше тъмно, но Зак познаваше всеки сантиметър по-добре, отколкото познаваше тялото на някоя жена. То беше в състояние със затворени очи да намери безпогрешно всяка една маса.
Зак усещаше тялото на жената, която носеше на ръце. Мисли, които не би посмял да признае пред никой мъж, преминаваха през ума му. Той все още не се беше възстановил напълно от ефекта на целувката им. Желанието все още го измъчваше и чакаше само първата искрица страст, за да се превърне в пожар. Зак знаеше, че това може да се случи всеки момент.
Той тръгна по-бързо. Трябваше да сложи Лили да си легне и да се върне в стаята си колкото се можеше по-бързо. Обикновено той беше способен да овладее сексуалната с енергия, ако се налагаше, но тази нощ самоконтролът му беше стигнал до границите си.
Да изнесе Лили по стълбите, се оказа не толкова лесно, колкото той беше предполагал. Зак не беше вдигал нищо по-тежко от тесте карти в продължение на месеци. Може би трябваше да послуша Джеф и да започне усилени тренировки, за да поддържа физическата си форма. В крайна сметка, той беше само на двадесет и шест и нямаше да бъде вечно млад.
Коридорите бяха тесни, а подът скърцаше. Зак не бе осъзнавал колко е трудно човек да се промъкне незабелязано в заведението му. Той предположи, че това беше една от причините момичетата рядко да се опитват да го правят.
Под вратата на стаята на Лили беше втъкнат лист хартия.
„Кора Мей се върна. Настани Лили в твоята стая. Ти ще трябва да спиш в «Палас». Доди“
По дяволите. Той беше казал на Кора Мей, че прави грешка, като тръгва с онзи скитник. На мъже като него никога не можеше да се разчита. Те не обичаха да се застояват дълго на едно и също място. Мразеха да носят отговорност за други хора. Зак знаеше много добре всичко това, но Кора Мей не се беше вслушала в думите му.
Прииска му се тя да беше почакала още една нощ, преди да се върне. Не му се искаше да се появява в хотела по това време. Тайлър сигурно щеше да започне да му задава въпроси. Той винаги го правеше.
Зак не искаше да остави Лили в стаята си. Преди това се беше оказало неудобно. След всичко, което се беше случило между тях тази нощ, трудностите все още оставаха, но вече имаха съвсем различен характер. Сега си мислеше за невъзможни неща, за неща, които биха могли да се случат, ако…
Ако… Ако хората притежаваха силата, която се съдържаше в тази дума, животът на толкова много от тях щеше да бъде коренно различен и щеше да се промени в нещо, с което те щяха да се гордеят.
Зак не знаеше какво ставаше с него. Той започваше да мисли твърде философски, а това не беше в негов стил. Нещата бяха такива, каквито бяха. Колкото по-бързо приемеше този факт, толкова по-щастлив щеше да бъде. Колкото по-скоро сложеше Лили да си легне, толкова по-скоро щеше да може да си легне и да се отърси от това странно, необичайно за него настроение.
Зак тръгна по коридорите към апартамента си. Той успя да отвори вратата, без да изпусне Лили, но когато я остави на леглото, вече беше опасно близо до края на силите си. Щеше да се наложи да направи нещо по въпроса. Очевидно беше, че редките тренировки с боксовите ръкавици не бяха достатъчни.
Погледна надолу към Лили. Тя лежеше по гръб, отметнала глава на една страна, присвила леко крака, простряла ръце встрани от тялото си. Зак я нагласи така, че да й бъде по-удобно. Тя въздъхна и се претърколи на едната си страна. Той вдигна едно одеяло, за да я завие с него, но реши, че не може да я остави да спи с дрехите.
Нямаше кой друг да я съблече освен него.
Не че Зак никога не беше събличал жени. Просто нито една от тях не беше Лили. Ако тя се събудеше, Зак се надяваше, че няма да изпищи, преди той да е успял да й обясни какво вършеше.
Облиза нервно устните си. Копчетата на роклята й минаваха по цялата дължина от предната страна на дрехата. Струваше му се, че са стотици. Пое си дълбоко дъх и започна яката. Опита се да не обръща внимание, когато пред очите му се появи бялата кожа на врата й. Опита се да не мисли за мекотата на гърдите й, докато разкопчаваше копчетата в долината между тези хълмове на изкушението. Опита се да забрави за лекото повдигане и спускане на стомаха й. Той затвори мозъка си за привлекателността на бедрата й и тайните места на тялото й и вместо това се опита да се концентрира върху това как да свали роклята от раменете й и да измъкне ръцете й от ръкавите.
Наложи се да сложи Лили в седнало положение и да облегне на себе си. Мекотата на тялото й и усещането за главата й върху рамото му за малко да разрушат напълно концентрацията му. Зак се опита да свали роклята й, преди тя да се беше събудила или той да бе спрял да се владее.
Лили не се помръдваше. От време на време тя измърмори ваше нещо в съня си, но не се събуди.
Най-накрая Зак разкопча и последното копче и вече беше готов да измъкне ръцете й от роклята. Остави Лили да лежи на леглото и въздъхна облекчено. След това беше лесно а измъкне роклята й изпод нея. Остави дрехата на стола до вратата. След това развърза корсета й, измъкна го изпод нея и я зави с един чаршаф.
Зак отстъпи назад. Дишаше задъхано като човек, кой току-що беше извършил нещо, което бе изисквало значите ни физически усилия. Нищо не бе напрягало самоконтрола му толкова много, колкото събитията през последната нощ. Но вината затова си беше само негова. Бе направил няколко твърде лоши преценки. Бе започнал вечерта с мисълта, че бъде в състояние да контролира чувствата си към Лили, че не бяха по-
