Осъзнавам, че не мога да прекарам остатъка от живота си в Салем, най-малкото пък като дъщеря на баща си. Имам твърде много идеи, които биха накарали хората — и най-вече татко — да се чувстват неудобно.
— И какви са те?
— Като например да имам своя собствена работа. Харесва ми да имам свободата да разполагам сама със свободното си време. Мама е на четиридесет и шест и не е прекарала нито минута от живота си, без някой мъж да й казва какво да прави. Не искам да кажа, че няма да желая да задоволявам желанията на съпруга си, но искам също така да мога да задоволявам и собствените си желания. Харесва ми да пея нови песни, да променят танците, или да решавам сама каква нова рокля да нося. Знам, че това са дребни неща, но никога преди не съм се чувствала така, сякаш съм постигнала нещо. Всичко, което правех, беше планирано от някой друг.
— Значи ти искаш да се омъжиш, да имаш семейство и да вършиш всичко, което трябва да върши една съпруга и майка?
— Не веднага, но някой ден. Но аз не искам да се омъжа за човек, който си мисли, че съм негова собственост и че ще върша безропотно всичко, което той ми нареди. Не искам той да си мисли, че е единственият, който може да поставя изисквания. Нямам намерение да се омъжвам за случаен човек. Ако той не отговаря на моите изисквания, може да върви да се предлага на някоя друга. Зак се разсмя.
— Говориш опасно. Това не се смята за добра черта у една жена. Винаги ли си била такава?
— Да, но никой не ми обръщаше внимание. Татко казваше, че говоря така само за да го ядосвам. Мама смяташе, че обичам да шокирам хората. Братята ми мислеха, че съм откачена. Нямам друг избор, освен да избягам от всички тях.
— Може и така да е, но оттук няма да стигнеш там, където искаш — каза Зак.
— Не те разбирам.
— Трябва да избягаш и от мен.
— Все още не те разбирам.
Но истината беше, че тя го разбираше напълно. Лили отдавна знаеше, че Зак нямаше особено високо мнение за себе си. Тя осъзнаваше, че това беше част от причината той винаги да говори толкова много и винаги да разсмива хората. Той просто не искаше никой да го опознае отблизо. С момичетата се държеше напълно делово. Единствено Доди успяваше от време на време да проникне през защитните му бариери, но не много надълбоко.
— Ако се мотаеш около мен, няма да намериш съпруга, който търсиш. „Малкото райско кътче“ се намира в края на Барбари Коуст, най-необузданата част на който и да било град с изключение на областта Тендърлойн в Ню Орлийнз. Нарочно го създадох на това място. Знаеш ли защо? Защото исках да привличам комарджии, които са готови да изгубят и последния си долар заради играта.
— Но Доди казва, че при теб идват и мъже от най-добрите семейства в Сан Франсиско.
— При мен идват най-лошите мъже от най-добрите семейства, онези, които не могат да задържат работата си, които се виждат по-често с любовниците си отколкото със съпругите си, които вероятно не биха познали собствените си деца, ако ги срещнат на улицата. В моето заведение идват отрепките на обществото. Ти не само че няма да срещнеш подходящ мъж там, но и ако не се махнеш скоро, ще си създадеш репутация, която ще те отлъчи от обществото.
— Това не ме интересува.
— Само така си мислиш. Сега на теб ти е забавно. Всичко е толкова ново и вълнуващо, но това няма да продължи. Нито за теб, нито за другите момичета. Не си ли забелязала колко бързо си тръгват те?
— Да, но…
— Повечето от тях са като теб. Те идват в очакване на нещо прекрасно. Скоро обаче осъзнават, че зад блясъка и вълнението няма нищо. Скоро те виждат, че хората, които посещават „Малкото райско кътче“, се опитват да избягат точно от живота, който момичетата търсят, затова при първия удобен случай те се омъжват и напускат.
— А ти?
— Аз обичам вълнението. За мен картите са като живо същество. Играта, рискът, вълнението са по- добри от всяка жена. Не ми се налага да се тревожа за онова, което правя, казвам или мисля. Не ми се налага да се тревожа, че мога да съсипя репутацията на жена си, да прогоня приятелите й или да дам на децата си име, което ги представлява зле в обществото. За твое щастие семейството ми има добри връзки. Току-що получих писмо от Медисън. Той ще се мести тук след около месец. Двамата с Тайлър могат да те представят почти на всеки, който има някакво положение в този град. Дори и Джордж, и Джеф идват понякога тук. Ако те не познават някого, значи не си струва да го познаваш и ти.
— Не искам да ме представят на група непознати само защото са богати — възрази Лили.
— Не съм казал нищо за богатство — поправи я Зак. — Но ако са такива, толкова по-добре. Говоря ти за хората, които госпожа Торагуд би одобрила. Баща ти не е единственият човек, който не одобрява начина ми на живот. Това важи и за повечето хора в този град. Те не одобряват Доди и всички останали, които работят тук. Трябва да напуснеш заведението и да забравиш за нас. Ние ще ти донесем само лошо.
— Защо имаш толкова ниско мнение за себе си? — попита го Лили.
ГЛАВА ЧЕТИРИНАДЕСЕТА
Това беше вярно и същевременно не беше. На Зак обаче щеше да му бъде трудно да й го обясни. Той дори не беше сигурен, че сам разбира, достатъчно. Това беше просто едно чувство, което си стоеше на същото място, откакто Зак се помнеше.
— Ние не говорим за това какво мисля аз — отвърна Зак, като осъзнаваше, че така избягва да отговори на въпроса й, — а за това какво мислят хората, чието мнение има някакво значение. Те нямат нищо общо с комарджии, пък било то и с такива, които се стремят да поддържат почтени заведения. Но най-малко от всичко одобряват жените, които работят за нас. Няма смисъл да си губиш времето, като ми казваш, че това не е честно. Така е, но аз не мога да променя това по никакъв начин.
Лили мълчеше. Зак знаеше, че тя обмисля думите му, по изражението на лицето й отгатваше, че й е трудно да го разбере.
— Няма да се опитвам да те убедя да се върнеш обратно във Вирджиния, въпреки че обещах на госпожа Торагуд да го направя. Това би било най-доброто за теб, но аз разбирам защо не искаш да го направиш. Аз избягах от дома си по подобни причини.
— Значи разбираш…
— Разбира се. Защо си мислиш, че не те върнах в Салем веднага? Знаех, че правя грешка, но освен това знаех, че нямаше да ми бъде приятно да живея при Джордж и Роуз до края на живота си. Аз ги обичам много, но не можех да остана при тях.
— Защо тогава ме отпращаш? — Тя знаеше, че Зак не се шегува този път. Досега Лили бе успявала да се оправи с него, но не и този път. Цялата тази вечер — яхтата, вечерята, сериозното му изражение — предвещаваха края. Лили можеше да откаже да направи онова, което Зак искаше от нея, но това нямаше да й позволи да продължи да пее в „Малкото райско кътче“. Тя можеше да се върне у дома си, да се върне при Бела, или да отседне при Тайлър, но повече не можеше да има нищо общо с живота в кръчмата на Зак.
— Защото ти не си като мен и Доди. Ти всъщност не се различаваш от семейството си. Ти вярваш в същите неща, в които вярват и те. Искаш същия живот, какъвто искат и те. Единствената съществена разлика е, че ти искаш с теб да се отнасят като с човек, а не като с вещ. Ти ще искаш съпругът ти да се връща всяка вечер у дома и да си ляга с теб. Сърцето ти ще се пръсне, ако той дори си помисли да прекара нощта на друго място. Ти ще очакваш от него да ходи на църква и да се занимава активно с общественополезна дейност.
— И какво лошо има в това?
— Нищо, но ти не можеш да намериш такъв мъж в „Малкото райско кътче“.
— Ти си там.
Зак се изсмя.
— Спри да ми се противопоставяш, Лили. Ти принадлежиш на един друг свят, различен от моя. Нищо не
