способности на бик, който е пасъл луда трева.
— Искам да пея два пъти — каза Лили. — Така ще бъда спокойна, че съм си изкарала парите за издръжката.
— Аз ти плащам, за да помагаш на Доди.
— Но тя няма нужда от помощ, поне не чак толкова, за колкото ти ми плащаш. Но ако доведа още клиенти, ще съм си заслужила парите.
Как можеше да я убеди, че възраженията му нямаха нищо общо с парите? Беше маниачка на тема да си плаща сама издръжката. Него изобщо не го интересуваше дали тя щеше да спечели дори един цент, ако това означаваше, че трябва да се показва пред всички тези похотливи погледи.
— Това няма нищо общо с парите.
— О, напротив. Аз съм ти в тежест още от момента, в който се появих тук. Сега открих, че има нещо, което мога да върша. Това е важно за мен. Трябва да ме разбереш. Ти каза че си се чувствал по същия начин, когато си избягал от дома си, за да създадеш първото си заведение.
Зак кимна.
— Не мога да кажа на баща си, че греши в мнението си за мен, след като не мога да се грижа сама за себе си. Така ще излезе, че съм се провалила — глупав, егоистичен провал, а аз не искам това. Разбираш ли ме?
Естествено, че я разбираше. Тя говореше същите неща, които бе изричал той преди осем години. Но за една жена това не беше същото като за един мъж. Лили не можеше просто да излезе навън и да хване бика за рогата. Той най-вероятно щеше да се нахвърли срещу нея.
Тя обаче нямаше да разбере това, поне не докато се радваше на успеха си. Зак трябваше да изчака, да подбере внимателно момента, в който да се намеси, да подбира внимателно думите си. Все пак той възнамеряваше да я убеди, че греши.
— Изчакай ме тук, докато свърша — каза му Лили, като отново се усмихваше широко. — Не мисля, че трябва да гледаш, щом като това ще те разстрои. Защо не пийнеш малко от брендито, което пазиш за Доди? Тя казва, че то е чудесно лекарство. Приличаш на човек, който има нужда от една чашка.
Зак остана втренчен във вратата, която се затвори след Лили. Той се опитваше да осъзнае как беше стигнал дотук. Сякаш някакво внезапно наводнение беше измило всички следи и водата го беше понесла с него. Сега той се намираше на някакви високи, сухи скали и не можеше да определи какво щеше да прави отсега нататък.
Зак стана с намерението да изпие едно бренди. Това беше най-добрата идея на Лили за цялата вечер. След това щеше да излезе и да пребие първия мъж, който посмееше да не се държи с нея като с дама.
— Не мога да си представя какво общо може да има една почтена жена с всичко това — каза госпожа Уелборн, която държеше една долна дреха, изработена от почти прозрачен материал и украсена с вързани на възел лентички и розови цветчета.
Жените сортираха дрехи в дневната на госпожа Торагуд — претрупана стая, която контрастираше рязко със спартанския вид на облеклото и характера на госпожа Торагуд.
— Може би ще може да се поправи — каза Бела.
— Мисля, че трябва да бъде нарязана на парчета и да се използва за нещо съвсем различно — каза госпожа Торагуд. Тя погледна към купчината дрехи. — Срамота е, че повечето от тези дрехи са дарени от момичета в танцови и игрални зали.
— Мисля, че трябва да бъдем благодарни за дрехите, без значение кой ги е дарил — каза Лили. — Те са хубави, а и материята е в добро състояние.
— Но как може една почтена жена да използва това? — попита госпожа Торагуд и вдигна една прозрачна нощница.
— От нея ще стане хубава лятна долна риза — каза Лили.
— Може би в Сакраменто, където става твърде горещо — отвърна жената на свещеника, — но не в Сан Франсиско, където е влажно и мъгливо. Ако някоя жена облече това, може да хване пневмония.
— Можем да откажем да ги приемем — каза госпожа Чикали.
— Сетих се за това — отвърна госпожа Торагуд. — Дори говорих с Харолд. Той казва, че може би ще бъде по-добре да нямаме какво да раздаваме на бедните, вместо да им даваме неща, които още повече ще принизят и без това слабия им морал.
— Не съм съгласна — възрази Лили. Четирите жени се обърнаха едновременно.
— И защо не? — попита я госпожа Торагуд.
— Не мисля, че можем да откажем подарък. Аз вярвам, че даряването дава много повече на даващия отколкото на вземащия. Пък и не е християнско да искаме от хората да даряват своите стари дрехи, а след това да им казваме, че онова, което са дарили, не е достатъчно добро.
— Да не би да противопоставяте мнението си срещу това на съпруга ми? — попита госпожа Торагуд със зачервено лице.
— Но те са танцьорки — намеси се Бела очевидно за да предотврати сблъсъка.
— Ние не искаме хората да си мислят, че одобряваме професията на тези жени — вметна госпожа Уелборн.
— И какво толкова лошо правят те? — попита ги Лили.
Останалите жени загубиха ума и дума.
— Някоя от вас влизала ли е в кръчма?
— Как смеете да ни задавате такъв въпрос? — възмути се госпожа Торагуд.
— Тогава откъде знаете?
— Скъпа, всички ние знаем, че когато някой се премести от един малък град във Вирджиния, не може да знае какво става в град като Сан Франсиско.
— Предполагам, че знам много повече от която и да било от вас — тросна се в отговор Лили, която вече беше загубила търпение. — Аз живея в кръчма.
Бела почервеня. Останалите зяпнаха шокирани.
— Мислех, че си отседнала при Бела — каза госпожа Торагуд.
— Тя не ви ли каза? — попита Лили, която не можеше да се въздържи да не изпита злорадство. — Бела ме изхвърли от пансиона си, защото смяташе, че му давам лошо име. Тя ме заведе в „Малкото райско кътче“. Тъй като нямах пари, братовчед ми нямаше друг избор, освен да ме остави да живея там.
— Но Бела каза, че си си намерила работа.
— Да, и то няколко, но и госпожа Уелборн и госпожа Чикали ме уволниха. Те също казаха, че нося лошо име на бизнеса им.
Очевидно нито една от дамите не беше имала смелостта да каже на госпожа Торагуд какво беше направила. Лили беше достатъчно честна да си признае, че й харесваше да гледа как трите жени се червят и пристъпват нервно от крак на крак под заплашителния поглед на съпругата на свещеника.
— Бихте ли отказали дрехи, които бих ви дарила аз? — попита Лили, като се надяваше да върне разговора към първоначалната тема.
— Разбира се, че не — отговори госпожа Торагуд, на която, изобщо не й беше приятно, че разговорът се отклоняваше от недостатъците на паството й.
— Дори ако аз пеех там?
— Не ставай смешна — каза госпожа Торагуд. — Смехотворно е дори да се опитваме да си представим подобно нещо. Ти не би…
— Но го правя — заяви Лили. — Обличам синя рокля и си слагам цветя в косата. Дори танцувам малко. Не го правя много добре, но клиентите, изглежда, ме харесват. Останалите момичета са много по-добри от мен.
— Други момичета — каза госпожа Торагуд със слаб глас.
— Дванадесет. Зак каза, че всички трябва да излизат на сцената с мен.
Четирите жени я бяха зяпнали с отворени уста, сякаш Лили беше Саломе, но без седемте си воала, и се приготвяше за скандалния си танц, който бе вдигнал толкова шум, че се помнеше след цели двадесет века.
— Не можеш да продължиш да го правиш — каза госпожа Торагуд, която първа успя да се опомни. —
