черните си дрехи тя направо щеше да изчезне от сцената.
Но лицето й не можеше да бъде скрито. Единствено пълно затъмнение можеше да скрие вътрешното й излъчване.
Зак се усмихна на себе си. Тя беше уплашена до смърт. Тя се усмихваше и пееше с всичката смелост, която беше успяла да събере, но ако някой внезапно кажеше дори една думичка близо до нея, тя вероятно щеше да припадне на място. Трябваше да й се признае, че беше смело момиче.
Гласът й беше доста добър. Може би дори твърде добър. Повечето от мъжете бяха спрели игрите, за да послушат песента. Неколцина дори се бяха приближили до сцената, за да виждат по-добре. Това не се харесваше на Зак. Той искаше те да се държат на разстояние и да показват минимален интерес.
В същото време той се гордееше с онова, което Лили беше успяла да постигне въпреки сценичната си треска. Бурните ръкопляскания го завариха неподготвен. Мъжете не само и бяха забелязали, но и я бяха харесали, и то много.
— Ще трябва да махнеш тези момичета и да пуснеш Лили сама на сцената — каза му Доди. — Тя имам много добър глас. Когато успее да преодолее сценичната треска, ще бъде още по-добра.
— Няма да направя такова нещо — отвърна Зак, като осъзнаваше, че говори по-категорично, отколкото беше необходимо.
— И защо не? Мъжете я харесват. Огледай се. Половината игри в залата са прекъснати.
— Не искам игрите да бъдат прекратявани. По този начин не мога да печеля.
Доди се втренчи в него.
— Ти не искаш тя да успее. Защо?
— Тази работа не е подходяща за момиче като Лили. Погледни я само. Това ли очакваш да видиш в една игрална зала?
— Не и точно по тази причина. Ако я оставиш да пее сама, тя ще доведе двойно повече клиенти в заведението. Всички мъже могат да оценят една жена като Лили.
— Аз изобщо не исках тя да пее. Не смятам да правя още по-голяма грешка, като я правя известна из Барбари Коуст.
Дори сега му се искаше да отиде и да я издърпа от сцената, след което да каже на всички, че тя се връща у дома си във Вирджиния. Искаше му се да я защити от погледите на посетителите и от мислите, които виждаше зад техните блестящ похотливи очи.
Кои бяха тези мъже? Какво можеха да й предложат? Нищо. Най-свестните от тях бяха женени, но дори и те си губеха времето и парите в пиене на уиски и хазарт. Те зяпаха женските тела, правеха груби забележки и се прибираха толкова пияни вкъщи, че не можеха да намерят пътя без чужда помощ.
Такива мъже не бяха подходящи за Лили. Тя заслужаваш един добър, почтен, верен и грижовен съпруг, който можеше да й даде любовта, която тя заслужаваше, и дома, който искаше. Тя не беше създадена за начина на съществуване, който Зак намираше за толкова привлекателен.
Зак не знаеше как Лили щеше да си намери подходящи съпруг, като пееше пред група пияни комарджии в „Малкото райско кътче“.
Лили не беше сбъркала. Някой плачеше. Тя никога нямаше да разбере това, ако не се беше върнала в стаята си посред бял ден. Беше й дошло месечното неразположение и тя не се чувстваше добре.
Не й отне дълго да намери стаята, от която се чуваше плачът. Името на табелката беше на Кити Дрейпър. Лили почука леко на вратата. Плачът спря внезапно. Лили почука отново.
— Кой е? — попита някакъв глас.
— Лили Стърлинг.
— Какво искаш?
— Чух те да плачеш. Мога ли да ти помогна с нещо?
— Не.
— Сигурна ли си?
Пауза.
— Да.
— Мога ли да вляза?
По-дълга пауза. Вратата се открехна около пет сантиметра. Една брюнетка, чието лице Лили не си спомняше, надникна през процепа.
— Няма нужда. Добре съм.
— Знам. Просто си помислих, че може би искаш да остана с теб за няколко минути. Тук понякога човек се чувства ужасно самотен.
Кити избухна в плач. Лили бутна вратата и влезе в стаята. Двете седнаха на ръба на леглото и Лили прегърна Кити, докато момичето не спря да плаче.
— Съжалявам — каза Кити. — Просто когато ти каза… Тя се разплака отново.
— Какво не е наред? — попита я Лили.
Кити бръкна в пеньоара си и подаде едно писмо на Лили.
„Скъпа Кити,
Бебето отново се разболя от грип. Горката душичка издава такива ужасни звуци, че ме плаши до смърт.
Старата госпожа Маккътчин и дъщеря й се местят, така че ще търся друга кърмачка. Той толкова мрази биберона. Сърцето ми се къса, когато го гледам как не иска да яде, а знам, че е гладен.
Не исках да ти пращам такива лоши новини, но реших, че трябва да знаеш.
С обич,
Мама“
— Той е само на три месеца — каза Кити, когато Лили й върна писмото. — Сърцето ми се късаше, когато се наложи да го изоставя.
— Защо?
— Тръгнах да търся баща му, но той е изчезнал.
— Защо не се върна?
— У дома няма работа. Пък и аз нямам мляко. Мислех си, че тук ще мога да печеля достатъчно, за да може мама да се грижи за него. Освен това така щях да мога да продължа да търся баща му. Но не знаех, че бебето ще ми липсва толкова много.
— Защо не извикаш майка си да дойде в Сан Франсиско?
— Не мога да си го позволя.
— Какво работиш?
— Крупие съм на една от рулетките. Щях да изкарвам повече пари като банка на фаро, но Доди казва, че не може да ме премести, преди да съм придобила повече опит.
— Нямам възражения Кити да се премести като банка на фаро — каза Доди. — Това е правило на Зак. Шест седмици е абсолютният минимум.
— Но тя е тук почти от пет седмици.
— Значи й остава да почака още само десет дни.
— Бебето й липсва много — каза Лили. — Другите момичета казват, че тя плаче всяка вечер.
— Не си го изкарвай на мен. Говори със Зак. Но недей да ходиш при него, преди да е станал — добави бързо Доди, когато Лили скочи на крака.
Когато Зак слезе в залата, Лили го чакаше в подножието на стълбите.
— Не казвай нито дума, преди да съм си изпил кафето каза й той с полуотворени очи. — Виждам, че си дошла да искаш нещо от мен.
Лили не можа да се въздържи да не се усмихне, докато го гледаше как върви към кабинета си. Той беше толкова сладък, когато беше полусънен. Приличаше на голямо бебе. На нея почти й се прииска да го щипне по бузката, но не смяташе, че той щеше да оцени това.
Лили изчака няколко секунди, преди да го последва. Зак се загледа в нея над ръба на чашата си с тревожен и недоверчив поглед.
