да спи точно в неговото легло. Зак се приближи до леглото, без да полага някакви особени усилия да се движи безшумно. Той не знаеше какво точно иска да направи — да издърпа завивките й, да й върже косата на възел или нещо друго, с което да си го върне за това, че му беше отнела леглото.
Желанието беше детинско и Зак го знаеше, но не му пречеше да го изпитва, нито пък да се чувства засрамен. Той отдавна се беше отказал да очаква от себе си, че може да бъде като Джордж. Зак беше разглезен, егоист и решен да винаги да постига своето. Странно беше, че едно толкова невинно момиче като Лили можеше да му вярва толкова много, че да повери съдбата си в ръцете му. Той не искаше това от нея. Независимо обаче какво искаше Зак, тя го беше направила, поне докато спеше в леглото му.
Той се приближи още малко. Тя изглеждаше толкова млада и невинна. Лили беше твърде красива и това щеше да й създаде твърде много проблеми. Разбира се, той не се чувстваше привлечен от външния й вид. Предпочиташе по-зряла красота, по-опитни жени, които се интересуваха само как да се забавляват, без да кроят планове за бъдещето. Зак беше като пчеличка, която опитва от всяко цвете в градината. Той просто не виждаше причина да се ограничава само с една жена.
Не, че Зак беше неспособен да оцени красотата й. И невинността й. Тя беше привлекателна по различен начин дори и за един светски лъв като него. Зак предполагаше, че всеки мъж харесваше да си представя как намира онази красива, непорочна жена, която може да обича само него и никой друг, която ще го обожава, ще бъде до него независимо от обстоятелствата и ще вярва в него въпреки всичко. Това звучеше добре. За няколко секунди то можеше да накара човек да се почувства като краля на планината. Но едно такова обожание си имаше своята цена и Зак отдавна беше решил, че недостатъците му бяха много повече от предимствата.
Все пак може би всичко това не беше толкова лошо, колкото той си мислеше. Лили не беше от жените, които биха слушали мъжете си за всичко. Тя със сигурност нямаше да стои и да чака някой мъж да й осигури всичко наготово. Всяка жена, която можеше да прекоси цялата страна сама, имаше голяма смелост, дори по-голяма, отколкото той бе смятал първоначално. Сега тя може и да беше неопитна, но за шест месеца щеше да научи повече за начина на живот в Сан Франсиско, отколкото бяха научили някои хора, които живееха в този град от шест години.
Срамота беше, че постоянно я уволняваха. Той не знаеше как тя щеше да си намери работа, но щеше да се наложи той да измисли нещо. Може би тя трябваше да скрие косата си под черна шапка, вместо да я остава да се спуска свободно по раменете й. Това, че мъжете я следваха навсякъде, беше проблем, но едва ли трябваше да бъде изненадващо.
Завивките се бяха плъзнали малко встрани. Още малко и щяха да паднат от леглото. Зак не искаше Лили да хване пневмония, но докато се приближаваше към нея, бе обзет внезапно от желание, сякаш някой го бе ударил изневиделица с юмрук. За първи път той погледна към Лили така, както гледаше останалите жени. Онова, което видя, хвърли тялото му в отчаяна нужда.
Нощта беше топла. Единият крак и едната ръка на Лили бяха отвити. Дългият й, строен крак се виждаше от изящния глезен чак до бедрото. Зак никога не беше виждал толкова бял и толкова строен крак. Изкушението да отмести чаршафа и да погали крака й беше почти неудържимо.
Зак отклони поглед, преди въображението му да беше разпалило тялото му.
Ръката й беше почти също толкова възбуждаща. Тя беше протегната към него с обърната нагоре длан, беше увиснала отстрани на леглото и Зак можеше да я види откъм вътрешната й страна. Тя изглеждаше толкова мека и толкова топла, че му се наложи да притисне ръце до тялото си, за да се въздържи да не я докосне.
Но това, което едва не го подлуди, не бяха ръката и кракът й. Лили беше облякла тънка нощница. Понякога, при подходящо осветление, тя ставаше почти прозрачна. Зак успя да види страничната част на гръдта й и ръба на тъмния кръг, който заобикаляше зърното й.
Върхът на езика му леко облиза сухите му устни; цялото му тяло се вцепени от желание. Той почти усещаше мекотата на кожата й; почти чуваше тихите й стенания, докато нежно галеше гръдта й и я къпеше във влагата на езика си; представяше си как зърното й се втвърдява под докосванията му.
Зак осъзна внезапно, че не бе спал с жена, откакто Лили беше пристигнала в града. Присъствието й го беше накарало да забрави за другите жени, но не беше успяло да прогони нуждата от тялото му. Сега той я чувстваше с по-голяма сила от друг път.
Зак изстена. Трябваше да си тръгне, преди да беше направил нещо, за което по-късно щеше да съжалява. Той посегна да я завие с одеялото.
— Какво си мислиш, че правиш? — попита един раздразнен глас. Зак подскочи.
— Казах ти да ме изчакаш навън — каза Доди, — а не да досаждаш на момичето в леглото.
— Исках само да я завия.
— Всички мъже сте еднакви.
Зак отвори уста, за да възрази, но се отказа от намерението си. И без това Доди нямаше да му повярва. Когато човек си създадеше репутация на мъж, който харесва жените, хората започваха да си мислят, че той не може да мине покрай някоя жена, без да откачи.
Е, какво пък, това нямаше никакво значение. Лили скоро щеше да напусне заведението му и тогава той щеше да си върне леглото.
Зак се обърна. Трябваше да си откаже възможността да докосне Лили, правото да я погледне. Той изби от главата си всички мисли за удоволствието, което щеше да получи в прегръдките й. Те го подлудяваха, измъчваха го, а точно сега нямаше нужда от това.
— Оправи чаршафите — каза Зак на Доди. — Ще паднат от леглото.
ГЛАВА ЕДИНАДЕСЕТА
Три дни по-късно Зак вече си беше върнал леглото, но Лили все още не беше напуснала заведението му. Кора Мей беше напуснала по-рано, отколкото бе възнамерявала, и Лили се беше нанесла в нейната стая. Според Зак тя не смяташе да се отказва.
— Трябва да ми позволиш да върша нещо — настояваше Лили. — Не мога просто да седя тук, без да правя нищо.
Двамата седяха в кабинета на Зак. Той вече пиеше втората си чаша кафе.
— Да помагаш на Доди, не е нищо — отговори той.
— Не исках да кажа това. Понякога имам чувството, че й преча и че тя всъщност няма нужда от мен.
— Тя просто е свикнала да върши всичко сама. Дай й малко време. Не след дълго ще те затрупва с толкова много работа, че ще може да спи повече от мен.
— Не чух ли току-що моето име да се споменава без причина? — попита Доди, докато влизаше в кабинета.
— Просто се опитвах да убедя Лили, че да ти помага е важно.
— Разбира се, че е важно — съгласи се Доди, — но тя иска да прави нещо друго и аз мисля, че трябва да й позволиш.
Зак се запита защо на Доди й беше толкова забавно да му забива нож в гърба.
— Какво иска, да й дам някоя маса за рулетка ли?
— Някой ден може и това — каза Доди, — но за начало иска да й разрешиш да пее.
— Не!
— Не е необходимо да викаш — каза Лили. — И двете сме много добре със слуха.
— Не! Никога! Абсолютно не! И дума да не става! Не мога да повярвам, че ми предлагаш такова нещо.
— Виждаш ли, нали ти казах, че трудно ще го убедим — обърна се Доди към Лили.
— Не искам да пея много песни — каза Лили. — Само една-две.
— Не! — Защо тя не можеше да разбере, че това щеше да я направи да изглежда евтина? Той постоянно й повтаряше това, но Лили се държеше, сякаш то нямаше никакво значение.
— Момичетата се държат, сякаш се забавляват добре.
— Баща ти би се обърнал в гроба си, ако те чуеше.
— Той не е умрял.
