Зак, — вие ще се съгласите че трябва да й намерим подходящо място за живеене и безупречно работно място.
— Съгласен съм — каза Зак, който искаше това посещение да свърши колкото се може по-скоро. Ако му се наложеше да търпи тази жена твърде дълго, трябваше да му се наложи да прибегне до запасите си от бренди, за да не полудее.
— Тези дами ме придружиха тук, защото преосмисляха позициите си — каза Сара Торагуд.
По израженията на лицата им Зак разбра, че госпожа Торагуд бе онази, която бе извършила по- голямата част от преосмислянето на позициите им.
— Госпожица Стърлинг може да се върне в пансиона на Вела — продължи госпожа Торагуд. — Госпожа Уелборн и госпожа Чикали ще я наемат на половина работен ден всяка. Може би това ще попречи на многото младежи да се събират в който и да било от двата магазина.
Уважението на Зак към госпожа Торагуд нарасна значително. Той не познаваше останалите две жени, но знаеше, че бяха необходими огромни усилия, за да бъде накарана Бела Холт да промени мнението си за каквото и да било. Очевидно госпожа Торагуд беше жена, която трябваше да се приема сериозно.
— Ще трябва да говорите с Лили за това.
— Разбира се.
— В момента я няма тук.
— Кога можем да й кажем да ви се обади? — поинтересува се Доди.
— Възможно най-скоро.
— Ще й предам, че желаете да се видите с нея веднага щом се върне — обеща Доди.
Докато госпожа Торагуд се обръщаше, за да си тръгне, погледът й се спря на сцената.
— Тук ли пее тя? — попита жената на свещеника.
Зак кимна. Госпожа Торагуд огледа огромната зала.
— Тук сигурно всяка вечер събирате повече хора отколкото съпругът ми в църквата си. — Очевидно беше, че според нея това не е справедливо.
— Помолете Лили да изпее една песен в църквата — предложи Зак. — Обзалагам се, че така ще удвоите броя на посетителите си в неделя.
Госпожа Торагуд излезе бързо от заведението, последвана от останалите три жени.
— Какво ще правиш сега? — попита Доди, когато вратата се затвори зад тях.
— Не знам.
— Тя няма да си замине.
— Знам, но трябва да признаеш, че това е най-доброто за нея.
— А дали ще бъде най-доброто и за теб?
— Разбира се. Една грижа по-малко.
Той стана и отиде до сцената. Наистина щеше да бъде най-добре Лили да си заминеше за Вирджиния. Така вече нямаше да му се налага да се тревожи за нея. Така щеше да може да спре да мрази мъжете за това, че я гледаха. Това започваше да пречи на участието му в игрите. Зак винаги бе играл заради удоволствието и защото беше добър комарджия. Сега откриваше, че се оглежда за други мъже, които изглеждаха твърде заинтересовани от Лили, примамваше ги да играят с него и се опитваше да изпразни джобовете им възможно най-бързо, за да ги накара да си тръгнат. Това беше желание, на което не можеше да устои.
Ако Лили си тръгнеше, това наистина щеше да бъде една грижа по-малко, но тя щеше да му липсва. Тя създаваше повече неприятности от която и да било друга жена, но по някаква неизвестна на него причина възраженията му срещу това не бяха толкова силни, колкото бе очаквал.
Сара Торагуд влезе в кабинета на съпруга си, без да чука.
— Миналата седмица бяхме засипани от дарения — каза тя. — Не мога да повярвам, че твоите призиви от амвона са имала такава сила.
Господин Торагуд изглеждаше по-доволен от себе си от обичайното.
— Аз вложих много в тази литургия. Предполагам, че думите ми най-сетне са стигнали до онези грешници. Ако те не се поправят, докато са още на този свят, няма нужда да се опитват да го направят, когато Габриел надуе тромпета си.
— Да, скъпи, ти им каза това достатъчно ясно. Но ти и преди си го правил, само че никога с такива блестящи резултати.
— Алкохолът едва ли е единственото нещо, чиито качества се подобряват с възрастта. Защо да не е така и със свещениците?
— Защо не? Най-големите ни дарители са около половин дузина мъже. Нищо не разбирам. Досега дарители са били винаги съпругите им.
Същата нощ на една от масите за игри с карти стана сбиване. Само по себе си, това не беше нещо необичайно. Причината за тази игра обаче съвсем не беше обикновена. Лили бе обявила пред всички, че ще вечеря с онзи, който събере най-много пари за благотворителния фонд на църквата. Когато госпожа Торагуд обяви имената на шестимата най-щедри дарители, мъжете се бяха съгласили да играят на карти, за да определят победителя.
Няколко мини, едно ранчо, две кръчми и една компания за товарни превози бяха сменили притежателите си, когато избухна кавгата. Един от губещите възрази, че не може победителят да държи четири аса, след като той самият има две. Зак им каза, че ще даде повече пари от който и да било от тях, за да могат да си върнат имуществото. Той не смяташе да позволи името на Лили да се разнася из целия град само защото тези мъже бяха такива глупаци.
— Казах ви, че Зак не е толкова порочен, колкото си мислите — беше коментарът на Лили, когато съпругата на свещеника й каза за чека. Лили беше отишла в дома на семейство Торагуд, за да остави още дрехи, дарени от момичетата в кръчмата.
— Но аз все пак не разбирам защо той ни дава пари — каза госпожа Торагуд. — Той не е член на църквата ни. Кракът му никога не е стъпвал там.
— Не мисля, че можете да очаквате от него да се появи и сега — каза Лили.
— Щях да бъда доста странна съпруга на свещеник, ако желаех комарджиите да бъдат част от християнско паство.
— Ако го мислехте, би трябвало да се смятате за много щастлива — отвърна й Лили. — Той прави повече за хората в този град от когото и да било другиго тук.
— Да не би да сравнявате работата му с тази на съпруга ми? — попита госпожа Торагуд намръщено.
— Не, но мога да твърдя, че ако Зак иска нещо да бъде направено, той може да събере повече хора, които да предложат помощта си, отколкото господин Торагуд.
Жената на свещеника нямаше как да обори това твърдение, колкото и отчаяно да й се искаше да го направи. Тя често беше оплаквала неприятната истина, че злото имаше по-голяма власт над хората отколкото доброто. Тя не се съмняваше, че Зак имаше достъп до огромен брой порочни хора.
Недоволството на госпожа Торагуд се засили когато тя научи, че Зак все още не беше провел обещания разговор с Лили. Тя би го провела лично, но Лили бе показала ясно изразена нетърпимост към хората, които критикуваха поведението й или й казваха какво да прави. Тя категорично отказваше да позволи на когото и да било да говори лоши неща за Зак Рандолф в нейно присъствие. Госпожа Торагуд не беше страхлива, но беше разумна жена. Тя знаеше, че трябваше да намали платната си и да изчака да задуха по-благоприятен вятър.
Два изстрела откъм улицата нарушиха внезапно концентрацията на Зак. Той тръшна картите си върху масата и изтича през залата. Когато отвори вратата, той спря внезапно.
На земята лежаха окървавени двама души. Единият се намираше на тротоара, а другият — на улицата. Един бърз преглед му показа, че раните им са сериозни, но не са смъртоносни.
— Защо, по дяволите, кървите на прага ми? — попита Зак.
— Мръсното копеле стреля по мен — каза единият от мъжете. — Дори не ме предупреди. Просто излезе след мен и стреля.
