— Защо?
— Нарекох го долен, миризлив като скункс лъжец.
— Това обикновено е достатъчно, за да накара кръвта на един мъж да кипне — отбеляза Зак.
— Той не трябваше да казва такива неща за госпожица Лили.
Зак се вцепени на мястото си.
— Какво е казал? И недей да викаш така, че да те чуе цялата улица.
— Не мога да изрека отново тези думи — отговори мъжът. — Казах му, че ако ги повтори, ще го убия.
— На мен ми се струва, че той се е опитал да те застреля в гръб.
— Какво друго може да се очаква от мъж, който се осмелява да оплюва ангел като госпожица Лили?
Отначало Лили се разсърди, когато Зак й каза, че тази вечер не може да излезе на сцената. Дори чувството й за вина, което я бе обзело при думите му, че би било добре поне една вечер да мине без сбивания или стрелба, не можеше да я накара да приеме забраната му.
Лили най-сетне бе осъзнала, че у нея имаше нещо необуздано. На нея й харесваше да пее, да танцува, да усеща, че има власт над мъжете, и да знае, че тези едри, брутални господари на света бяха готови да направят буквално всичко, за да й угодят. Лили предполагаше, че това беше скритият корен на греха, който баща й бе забелязал у нея преди много години. Сигурно това беше и причината, поради която той я бе наблюдавал толкова отблизо и я бе обещал за съпруга на Йезекия.
Първоначално тя се бе разтревожила от това свое откритие, но с всеки изминат ден не се случваше нищо ужасно и тя бе започнала да се отпуска и да се радва на успеха си. Лили не бе изпитвала подобно нещо никога през живота си. Трудно й беше да не иска повече.
Което и беше причината тя да бе толкова сърдита на Зак.
Той й бе казал, че иска да говори с нея за бъдещето й. Това звучеше застрашително. Зак не бе споменавал бъдещето й от дни, макар за нея да бе очевидно, че много му се искаше да го направи. Това беше като огромно езеро, което се образуваше зад висок язовир. Очевидно тази вечер язовирната стена щеше да се скъса. Лили беше решена да не позволи водата да я отнесе.
Тя нямаше намерение да прекара остатъка от живота си, пеейки в „Малкото райско кътче“, но и не смяташе да се отказва, преди да си намери по-добра работа.
За капак на всичко, Зак се държеше, сякаш не беше на себе си. На нея й се струваше, че той се опитва да я успокои, да й върне доброто настроение. Когато започваше да се държи по този начин, Лили не му вярваше. Когато мина покрай кабинета му и Зак я повика да влезе, тя разбра, че предстои да се случи нещо сериозно.
— Тук не можем да говорим — каза Зак. — Вземи си някаква топла връхна дреха. Нощем над водата е доста студено.
Доди й подаде един дебел шал.
— Над водата?
— Ще те заведа на вечеря на една яхта в залива.
Лили бе обзета от противоречиви чувства. Като всички живеещи в планините, тя изпитваше вродено недоверие към големите пространства, изпълнени с дълбока вода. Идеята да се мята над вълните в някаква лодка не й се струваше твърде привлекателна. Пътуването с ферибота й стигаше. Това, че някой можеше да се наслаждава на вечерята си, докато се намираше на борда на движещ се плавателен съд, й се струваше невероятно.
Лили не каза нищо. Тя предпочиташе да се опита да преплува залива в най-широката му част, вместо да покаже на Зак, че се страхува от нещо. Не знаеше защо това имаше толкова голямо значение за нея, но нямаше намерение да го допуска.
Кеят не беше далеч, но Лили се радваше, че Зак бе избрал да я заведе дотам с такси. Така нямаше да има достатъчно време да се тревожи какво щеше да й каже той. Когато таксито тръгна по кея, тя почувства нервност. Копитата на коня удряха глухо по дървените дъски, но тя се тревожеше повече от скърцането на дъските при преминаването на двуколката върху тях. Вълните се разбиваха шумно под колоните, които държаха кея над водата.
Лили почти изпита облекчение, когато стигнаха до яхтата.
— Не виждам мачти — каза тя. — Кой ще гребе?
Зак се разсмя.
— Ти си стояла в планината твърде дълго. Тази яхта се задвижва от парен двигател. Той е шумен, така че ще ни проглуши ушите, докато вечеряме.
Лили си помисли, че ако двигателят беше като на влака, шумът щеше да бъде оглушителен, но не каза нищо. Не й остана обаче време да се тревожи за шума. Яхтата бавно започна да се отдалечава от кея и градът прие нов облик. Лили се втренчи в светлините на брега, които ставаха все по-малки с всяка измината минута.
— Всичко изглежда толкова малко — каза тя на Зак. — Светлините ми приличат на светулките, които хващах, когато бях малко момиче.
Скоро яхтата се отдалечи от брега и Лили усети студения морски вятър. Тя потрепери и се уви по- плътно в шала, който й беше дала Доди.
— Красиво е — каза тя, — но сега разбирам защо толкова малко се наслаждават на гледката.
— Защо? — попита я Зак.
— Защото се страхуват да не замръзнат, да не бъдат издухани зад борда или да не се загубят в тъмнината.
— Искаш ли да се върнем?
— Не. — Това беше лъжа, но тя не искаше да му каже истината.
Лили изпита огромно облекчение, когато разбра, че ще вечерят под палубата.
— Долу не е толкова приятно — извини се Зак, — но на палубата вятърът буквално издухва храната от чиниите.
— На мен ми е удобно — отвърна тя, като се стараеше да прикрие облекчението си.
Вечерята беше чудесна. Лили беше свикнала с вкусотиите, които готвеше главният готвач в заведението, но тази вечер за пръв път й се случваше да яде омари.
Удоволствието от вечерята й обаче беше притъпено от съзнанието, че Зак я бе довел тук с точно определена цел. Тя не знаеше каква точно беше причината за това, но не мислеше, че беше нещо приятно. Изглежда, че и на Зак не му беше много приятно. По време на вечерята той поддържаше разговора, но без обичайната доза шеги. Зак й се струваше напрегнат, сякаш се насилваше да я забавлява.
Въпреки това на нея й харесваше под палубата. Яхтата беше закотвена в едно малко заливче. Вълнението беше толкова слабо, че Лили скоро забрави, че се намира в океана, Ако не гледаше през прозорците, нямаше как да забележи залива. Храната се готвеше пред очите им върху няколко триножника. Горещината от въглищата стопляше каютата, а комбинацията от топлина и добра храна беше толкова отпускаща, че Лили едва успяваше да държи очите си отворени.
Тогава Зак й зададе въпроса, който бе възнамерявал да й зададе още от самото начало.
— Какво мислиш за бъдещето си?
Лили подскочи на мястото си.
— Какво за него?
— Какво смяташ да правиш? Вече видя почти всичко, което можеше да видиш в Сан Франсиско. Време е да започнеш да си мислиш да се върнеш у дома.
— Няма да се върна там — заяви Лили. — Мислех, че вече си разбрал това.
— Мислех, че си избягала, за да не ти се налага да се омъжиш за онзи свещеник. Досега би трябвало роднините ти да са разбрали.
— Изобщо не си ме разбрал. Точно това беше причината да напусна дома си — отвърна Лили, раздразнена, че мъжете изглежда свързваха живота на една жена само с брака й с един или друг. Те сякаш не разбираха, че дори ако една жена искаше да бъде съпруга и майка, тя искаше да чувства, че самата е личност. — Може би вината не е само твоя — съгласи се тя. — Признавам, че когато дойдох тук, си мислех само за това, че трябва да избягам от баща си и от Йезекия. Но сега нещата стоят по различен начин.
