— Какво искаш да кажеш? Нали няма да ме върнеш във Вирджиния?
— Не, вече е твърде късно за това, но отсега нататък ще живееш при Бела. Ако там не ти харесва, ще ти намеря друг пансион. Бих те завел в хотела, но все още не знам как ще се оправя с Тайлър.
— Все още не разбирам защо не мога да остана при теб. Така просто ще ми бъде необходимо повече време да стигам до заведението.
— Ти не разбираш ли какво ти говоря? — обърна се Зак към нея. На лицето му бе изписана смесица от гняв и раздразнение. — Ти никога вече няма да стъпиш в кръчмата.
Лили не знаеше какво да отговори, но знаеше, че не може да му позволи да я захвърли в някакъв пансион, да затвори вратата след нея и да я забрави.
— Но как ще помагам на Доди?
— Доди се оправя сама в продължение на години. Ще се оправи и без твоята помощ.
Лили не смяташе да остави нещата така, но не знаеше какво можеше да направи точно сега.
— И какво ще правя по цял ден?
— Не трябва да правиш нищо.
— Ако нямам никаква работа, направо ще полудея.
— Може би ще можеш да помагаш на госпожа Торагуд. Поне няма да ти се налага да готвиш, да чистиш или да доиш крави.
Лили го погледна в очите с надеждата да открие в погледа му насмешка, но Зак говореше съвсем сериозно.
Тя отвори уста, за да му възрази, но веднага я затвори. Нямаше смисъл. Зак не обръщаше никакво внимание на думите й. Той беше взел решението си и никой не можеше да го накара да го промени. Тя никога досега не го беше виждала толкова неотстъпчив. Струваше й се, че Зак се държи като човек, който е бил притиснат в ъгъла и сега се вкопчва в единственото възможно решение.
За Лили обаче това решение не беше приемливо. Тя не смяташе, че то е приемливо и за Зак, но щеше да й се наложи да изчака, докато не измисли какво да направи, когато той бъде готов да се вслуша в думите й.
— Какво търсиш тук? — попита Бела.
— Връщам Лили при теб — отговори й Зак.
— Не можеш да го направиш — възрази Бела. — Не пускам мъже в пансиона си.
— Лили остава тук — заяви Зак. — Аз оставам в кръчмата.
Лили се беше страхувала, че той ще каже нещо такова, но въпреки това думите му я изненадаха. Бела дори не се опита да скрие изненадата си.
— Но вие току-ще се венчахте.
— Знам — отвърна Зак, — но кръчмата не е подходящо място за нея. Вие с госпожа Торагуд казахте това твърде ясно.
— Да, но…
— Тя трябва да остане тук, докато не измисля нещо. Междувременно недей да казваш нищо на никого. Лили няма да има никаква полза, ако хората започнат да говорят.
— Те няма да мълчат дълго — каза Бела.
— Аз бих казал, че това зависи от теб и госпожа Торагуд. Това беше очевидно предизвикателство.
— Аз ще оценя това — каза Лили. Тя не смяташе, че можеш да понесе да чуе как някой спекулира с връзката й със Зак. А точно това щеше да се случи, ако някой откриеше, че те са женени и не живееха на едно и също място, дори ако това място беше кръчма.
— Добре — каза Бела, — но по-добре измисли нещо, и то бързо.
— Благодаря. Оставям на теб да помогнеш на Лили да се настани. Трябва да се върна в заведението.
Лили за малко да протегне ръка, за да го върне. Искаше й се да го помоли да остане, но знаеше, че той няма да го направи. Може би щеше да бъде най-добре да го остави да си тръгне. Зак бе изпитал много по- силен шок от нея. Тя искаше да се омъжи, но той не го бе поискал.
— Ще се върна, когато мога — обеща й Зак, — но каквото и да става, ти не трябва да се доближаваш до кръчмата. Ясно ли е?
Лили кимна.
— Добре. Не се тревожи за нищо. Нещата ще се уредят от само себе си, без да усетиш.
— Какво искаше да каже той с това? — попита Бела, когато Зак си тръгна.
Лили нямаше никаква представа, но нямаше намерение да позволи на Бела да разбере.
— В живота си Зак има само мен и кръчмата — отговори тя, — но той не смята, че едното е съвместимо с другото. Трябва да реши какво да прави с нас.
— Внимавай да не реши, че харесва кръчмата повече от теб — предупреди я Бела.
Лили се страхуваше точно от това. Едва сега започваше да разбира колко много се беше надявала Зак да се влюби в нея. Беше отричала чувствата си толкова дълго, че не беше забелязала как те стават все по-силни.
През миналата нощ сякаш беше прогледнала. Лили не само беше осъзнала, че беше отчаяно влюбена в Зак Рандолф, но и това, че искаше да бъде негова жена. Но дори когато той се беше съгласил да се ожени за нея, тя знаеше, че няма да й бъде лесно.
Решението на Зак да я остави при Бела, а той самият да живее в кръчмата, късаше сърцето й. Той, изглежда, беше решил да я отдалечи от себе си колкото се може повече. Лили се изкушаваше да му откаже това направо, но лошото настроение, в което той беше изпаднал, й беше непознато. Тя беше чувала много истории за характера на мъжете от семейство Рандолф. Ако го ядосаше твърде много, той беше в състояние да я качи на следващия влак за Вирджиния.
Но което беше по-лошо, тя се страхуваше, че така може да го накара да се бори срещу нея толкова силно, че да не си позволи да осъзнае, че я обича. Зак се страхуваше от любовта, от това, че не можеше да я има, от това, че не я заслужаваше. Лили трябваше да намери начин да му помогне да види какво прави със себе си; в противен случай неговият страх щеше да му попречи да бъде истински щастлив. А също и на нея.
ГЛАВА СЕДЕМНАДЕСЕТА
Зак бе прекарал последните петнадесет минути, като ругаеше себе си, Харолд и Сара Торагуд, Бела, Доди, Уинди, кръчмата, семейството си, клиентите си, Сан Франсиско, идеята си да заведе Лили на вечеря на яхтата — изобщо всичко, за което се сетеше.
Всичко, освен Лили.
Независимо колко много се ядосваше на всички останали, той не беше ядосан на Лили. Това го разгневяваше още повече. Зак не трябваше да изпитва онова, което изпитваше към Лили. Както изглеждаше, нищо, което той вършеше, нямаше никакво значение и с всеки изминат ден той биваше завладян все повече и повече от нейната магия.
Зак можеше да устои само на красотата й. Беше в състояние да преживее изгаряща физическа страст. Бе смятал, че ще бъде в състояние да не обръща внимание на нейния чар и доброта. Но причината за падението му беше проклетата й невинност. Достатъчно му беше само да я погледне в блестящите очи и той започваше да се чувства като удавник.
Проклети да бъдат всички жени с имена на цветя! Какво толкова особено имаше в тях, че мъжете от семейство Рандолф не можеха да ги забравят? Това щеше да го научи да не съжалява братята си за слабостта им. Той се бе хвалил, че може да остане неуязвим за чара на всяка жена. Зак беше оцелял след цяла дузина добре подготвени женски кампании. Но когато момиченцето от Вирджиния се беше появило в заведение му, той беше паднал в клопката й като последния глупак.
Зак трябваше да се увери, че Лили ще остане при Бела. Това беше единственият начин, по който можеше да наруши магията, която беше хвърлила върху него. Това беше също и единственият начин да овладее желанието си. Ако се бе изкушавал преди, то сега, когато пред света Лили му беше законна съпруга, изкушението беше двойно по-голямо.
Не можеше да каже на Лили истинската причина, поради която я беше изпратил в пансиона на Бела. Не
