можеше да я каже на никого. Как можеше да обясни, че не вярваше, че ще успее да не докосне на съпругата си? Всички очакваха от тях да спят заедно. Това беше единственото нещо, за което повечето младоженци мислеха в продължение на първите няколко месеца.
Но Зак не можеше да си позволи подобно нещо, тъй като беше уверен, че Лили няма да остане негова жена за дълго. Той може да беше всякакъв, но не беше нито толкова голям егоист, нито толкова безразсъден, че да даде живот на дете, което да се роди и да няма двама родители. Не бе позволил това да се случи с детето на Джози и на още десетки други жени преди нея и със сигурност не смяташе да позволява това да се случи със собственото му дете.
Зак не помнеше баща си, който беше напуснал семейството, преди Зак да навърши две години. Той не си спомняше добре и майка си, въпреки че тя беше живяла още две години след това. Роуз и Джордж се бяха опитали да запълнят празнината в живота на момчето, но Зак винаги се бе чувствал, сякаш не е свързан с останалите членове на семейството. Братята му имаха спомени и преживявания, които той не можеше да сподели с тях и които го изключваха от една много важна част от живота им.
Той никога не бе разбирал желанието им постоянно да се доказват. Зак бе свидетел на борбите им и се считаше за късметлия за това, че бе успял да се спаси от това бреме. Същевременно обаче той се чувстваше лишен от нещо, отделен от семейството. Той нямаше друга цел в живота си, освен да задоволява прищевките си.
Нямаше да бъде по-добре, ако Лили решеше, че иска да остане негова жена. Какъв баща щеше да бъде той, след като не желаеше да има семейство, не искаше деца и не обичаше жената, която всички смятаха за негова съпруга?
Зак изстена. Вечерта, когато бе открил „Малкото райско кътче“, бе един от най-щастливите моменти в живота му и го изпълваше с гордост, когато си помислеше за това. То му бе дало някаква цел, някакъв ориентир. Най-сетне Зак бе успял да постигне онова, за което беше мечтал в продължение на години. Беше направил всичко така, че да му бъде удобно на него. Всеки път, когато завиеше зад ъгъла и видеше елегантната фасада на сградата си, той изпитваше огромна гордост и щастие.
До тази вечер. Сега се чувстваше сякаш го бяха изпратили в изгнание.
И което беше по-лошо, дори не знаеше какво изпитваше към Лили. Ако се беше влюбил в нея, щеше да разбере. Бе виждал как братята му правят всичко възможно, за да угодят на жените си. Зак щеше да се почувства ужасно, ако започнеше да се държи като тях, но поне щеше да знае какво изпитва.
Онова, което той не разбираше, беше очарованието, омайването или каквото там беше. Зак се чувстваше омагьосан, полудял, измъчван. Ако това не беше любов, то какво беше?
Агония. Той се чувстваше, сякаш се намира на кръстопът, а няма сили да тръгне в която и да било посока. Ако скоро не вземеше някакво решение, сигурно щеше да полудее. Ако Лили решеше, че не желае да бъде негова жена, това щеше да реши проблема му.
Разбира се, Зак щеше да съжалява, ако тя си тръгнеше. Харесваше му тя да е наоколо, но той не беше мъжът, който щеше да бъде подходящ съпруг за нея. Не след дълго Лили щеше да осъзнае това. Той се надяваше, че когато този момент настъпеше и тя решеше да си тръгне, той вече щеше да е преодолял тази магия или каквото там беше. Тази вечер на Зак му беше невъзможно да се концентрира върху играта.
— Не можеш да влезеш тук — каза Доди, когато видя, че Лили влиза в заведението. — Зак даде изрична заповед да не се мяркаш в близост до кръчмата.
Лили избегна Доди, като се стрелна към маса в далечния край. Все още не беше решила как най- безболезнено да се доближи до Зак, но знаеше, че за да реши, трябваше да влезе в кръчмата. Зак беше показал достатъчно ясно, че няма намерение да я посети в пансиона. Лили трябваше да му докаже, че щеше да бъде по-щастлив с нея отколкото без нея.
— Аз съм съпруга на собственика на това място — каза тя, като вървеше бързо, за да не позволи на Доди да я хване. — Ти си само служителка тук. Ако той иска да изляза, нека да стане от леглото и сам да ме изхвърли.
Доди се спря на място и на устните й бавно се разля широка усмивка.
— Това няма да бъде много умно от моя страна, нали?
— Ами ако Зак е променил решението си?
— Тогава ще съм си създала нов враг в твое лице. Ти сигурно ще то накараш да ме уволни.
— В-вероятно. — Лили не можеше да си представи, че би могла да направи подобно нещо, нито пък че Зак би я послушал, ако се опиташе.
— И какво смяташ да правиш сега, като се изправяш срещу забраната на съпруга си и ме поставяш на мястото ми? — попита Доди.
— Да ти помагам, както правех преди.
— И нищо повече?
— Засега не. — Лили видя, че на Доди й е забавно. — Още работя по плана си.
— Ще ми кажеш ли, когато решиш какво ще правиш?
— Не знам. Не искам Зак да се ядоса и на теб.
— Не се притеснявай. Когато ти си наоколо, той няма време за това.
— Можеш ли да ме научиш да играя хазарт? — обърна се Лили към Доди.
Лили имаше вродена дарба да се оправя с математиката. Доди също. Двете бяха успели да свършат сутрешната работа само за няколко часа.
— Да не си откачила! Зак ще ми изтръгне сърцето, ако го направя.
— Аз всъщност не искам да играя. Просто искам да знам как се играе. Не мога да си представя какво толкова вълнуващо намират в хазарта Зак и останалите мъже. На мен всичко ми се струва толкова скучно.
— Пепел ти на езика. Ако всички мислеха като теб, щяхме да фалираме.
— Говоря сериозно. Защо го правят?
— Заради възможността да спечелят.
— Но през по-голямата част от времето те губят.
— Знам, но истинският комарджия е вечен оптимист. Той вярва, че късметът му ще се промени със следващата ръка и че ще спечели повече от достатъчно, за да си покрие загубите.
— Но Зак не губи.
— Зак играе разумно. Пък и той преценява характера на хората по-добре от който и да било друг мъж. Той сякаш успява да види какво става в главите на хората и да разбере кога блъфират и кога не.
— Как така играе разумно? Мислех си, че просто слагаш парите на масата и поемаш рисковете.
— Така правят повечето ни клиенти. От това печелим. Ела, ще ти покажа как се играе покер.
Лили реши, че играта е вълнуваща, и разбра защо баща й не искаше да чува нито дума за хазарт. Тя можеше да прекара часове, раздавайки си сама карти, само за да види какво ще й се падне. Още по- вълнуващо беше да се опитва да определи какви са шансовете да получи дадена карта, за да подобри ръката си.
— Сигурна ли си, че никога досега не си играла тази игра? — попита я Доди.
— Никога. Татко ще умре на място, ако можеше да ме види сега. Той ще бъде напълно уверен, че ще вляза в ада.
Доди се разсмя.
— Това няма да бъде толкова лошо в сравнение с онова, което ще се случи, ако Зак ни изненада. По- добре прибери картите.
— След малко.
Това малко се проточи цял следобед. От време на време Лили задаваше въпроси на Доди, но през по- голямата част от времето просто раздаваше ръце, опитваше се да ги подобри, като сменяше карти, след което виждаше коя ръка е печеливша. Тя тъкмо беше прибрала тестето с карти в джоба си, когато Зак се появи на стълбите.
Лили усети как я обзема паника. Тя бе смятала да бъде подготвена за появата му, но толкова се беше увлякла в разучаването на картите, че той я беше изненадал. Още едно доказателство в потвърждение на това колко опасен беше хазартът.
За миг тя се изпълни с надежда, защото видя, че той се усмихна когато я забеляза. Почти веднага обаче
