— В кръчмата на Зак.
— Не можеш. Той ти забрани да стъпваш повече там.
— Не ме интересува какво забранява и какво разрешава Зак. Той си е набил в главата глупавата мисъл, че не го обичам, че след няколко дни ще започна да съжалявам, че съм се омъжила за него и че дори ще се срамувам да призная, че съм съпруга на комарджия.
— А няма ли да стане така?
— Искам да остана омъжена за него до края на живота си. На Бела й бе необходима една минута, за да осъзнае какво беше чула току-що.
— И защо искаш такава рокля?
— За да я нося в заведението. Имам намерение лично да посрещам всеки, който влезе вътре. Смятам да направя „Малкото райско кътче“ най-популярната кръчма в Сан Франсиско.
ГЛАВА ОСЕМНАДЕСЕТА
На следващия ден Лили не се появи в кръчмата. Зак имаше ужасен късмет на масите за хазарт. За капак на всичко Чет Лий отново имаше страхотен късмет. Ако продължаваше така, Чет щеше да бъде новият собственик на заведение то, преди да изтечеше месецът.
Много мъже идваха, виждаха, че Лили я няма, и си тръгваха, за да отидат другаде. Тъй като Зак не предлагаше наркотици и секс, клиентелата му беше ограничена поначало. Откривайки заведението си, той бе заложил на това, че в Сан Франсиско има достатъчно мъже, които предпочитат честната игра на едно хубаво място с добра храна, сервирана от красиви жени.
И предположението му се беше оказало правилно. Зак държеше най-преуспяващия игрален дом в града, но това вече не му доставяше удоволствие. Късметът му беше толкова лош че той не смееше да започне игра. Зак бързо откри, че по-голямата част от удоволствието, което изпитваше като собственик на заведението, се дължеше на това, че имаше възможността да играе хазарт, когато си поиска и колкото си иска. Сега, когато не можеше да прави това, удоволствието беше изчезнало.
За сметка на това той не можеше да мисли за нищо друго освен за Лили. Това, че Доди влезе в кабинета му, за да го подразни, не му помогна с нищо.
— Как е жена ти днес? — попита тя, макар да знаеше, че Зак изобщо не е виждал Лили.
— Добре е. Бела се грижи за нея.
— Ти откъде знаеш? Не бих се изненадала, ако науча, Лили е отсъствала половин ден и Бела не е забелязала това.
— Имам доверие на Бела. — Не му се говореше за това. Зак беше раздразнен и искаше да бъде оставен на мира.
— Никога не съм мислила, че от теб ще излезе добър съпруг, но смятах, че поне би се грижил по-добре за жена си.
— Затова ли прояви толкова голямо усърдие да помогнеш на господин Торагуд и съпругата му да ме оженят за Лили?
— Не трябваше да го правя. На Лили щеше да й бъде по-добре сама. С нейния вид и невинност тя можеше да си намери една дузина мъже по-добри от теб.
— Тогава защо не й помогна да си намери такъв?
— Не можех. Че кого познавам аз, освен комарджии и непрокопсаници?
Зак присви очи. Той усети как го изпълва студеният гняв, който с толкова големи усилия се беше научил да отбягва.
— Внимавай какво говориш, Доди. Ти може и да си ми привилегирована служителка, но мога да се оправя и без теб.
— Да не би да ме заплашваш с уволнение? Божичко, я да видим дали вече съм се разтреперила.
Зак изруга.
— Мога да си намеря работа на една дузина други места, но ти никога няма да намериш друг, на когото можеш да се довериш да управлява това място, докато ти се правиш на малкото момче, което си от цели двадесет и шест години, бягаш от отговорностите си и си играеш на големия, важен комарджия.
Зак рядко се ядосваше истински, почти никога на Доди, но сега беше бесен.
— Ако имаш да казваш нещо, изплюй камъчето, но имай предвид, че когато свършиш, може да те изхвърля.
Доди го погледна право в очите.
— Доскоро тази заплаха сигурно щеше да ми затвори устата, но това беше, докато си мислех, че си мъж, от когото мога да се възхищавам. Оттогава ти се препъна, Зак Рандолф. Препъна се толкова зле, че дори не знам дали някога ще успееш да се изправиш на крака.
— Стига си ми говорила с гатанки. Казвай каквото имаш да ми казваш.
— Исках да се ожениш за Лили, защото тя те обича. Това беше мръсен номер спрямо едно толкова чисто момиче, но трябва да си призная, че мислех повече за теб, отколкото за нея. Мислех, че може би тя е онази, която може да направи нещо от теб. Провалих се. Ти просто я заведе при Бела, която да се грижи за нея, докато ти си продължаваш по старому. Ти дори не отиваш там, за да видиш дали тя е щастлива, дали има нужда от нещо.
— Казах на Бела да й купува всичко, което поиска.
— Не говорех за пари. В живота има и други неща. Някога смятах, че ти знаеш това, но сега започвам да се питам дали не съм сбъркала. Не те харесвам, Зак Рандолф, а не харесвам и себе си, че ти помогнах да направиш онова, което правиш тази нещастна жена. Тя е твоя съпруга. Тя те обожава.
— Да не мислиш, че не го знам? Защо според теб се опивам да се държа настрани от нея?
— Кажи ми, Зак. Отдавна си задавам този въпрос.
— Не искам да я компрометирам.
Доди изсумтя презрително.
— На нея ще й омръзне да бъде омъжена за мен. Така, когато реши да си тръгне, ще може да го направи, а аз няма съм взел нищо от нея.
— Тя не може да си тръгне, глупако. Тя е омъжена за теб.
Зак нямаше желание да каже на никого какво беше направил. Той се срамуваше от постъпката си, но Доди му беше приятелка и за него беше важно тя да го разбере.
— Не, не е.
— Видях с очите си как се венчахте.
— Уинди извърши церемонията, но не регистрира брак. По закон тя все още е неомъжена.
В продължение на няколко секунди Доди остана втренчена с удивление в него. След това избухна.
— Ах, ти, егоистично, тъпо копеле!
Тя му удари един шамар с всичка сила. Зак сграбчи ръката й и я стисна силно.
— Давай, счупи я — процеди тя през зъби. — Това може да накара да се почувстваш по-добре, но няма да промени същността ти.
Зак я пусна. Доди отстъпи и започна да търка китката си.
— Напускам веднага. Ще си изнеса нещата и от утре ще освободя стаята. Не искам повече да работя за теб, но ще ти кажа още едно нещо. Ако в теб изобщо има някаква почтеност, ти трябва да отидеш при тази жена, да коленичиш пред нея и да я помолиш за прошка за онова, което си направил след което да направиш всичко по силите си да й бъдеш добър съпруг. Ако не го направиш, значи не си по-добър от онова, за което те смятат хората.
Доди се обърна и излезе от стаята, оставяйки вцепенения Зак зад себе си. Цялата караница беше съвсем неочаквана за него. Доди беше най-добрата му приятелка. Зак направо не можеше да повярва, че тя беше в състояние да му наговори подобни неща. Но да напусне, да му обърне гръб — това беше нещо, което той не бе в състояние да проумее.
Той бе мислил, че от всички единствено тя би го разбрала.
Зак не можа да заспи. Вече наближаваше пладне, а той не бе спал и една минута. Нощта се беше оказала отвратителна. Без Доди нищо не беше вървяло както трябва. Това беше достатъчно да го накара да
