се зачуди как се беше справял, преди да я намери.
Той никога не бе желал тя да си тръгне. Дори не беше искал да я заплашва. Ако тя не беше започнала да му говори за Лили… Това беше единственото нещо, което той не можеше да изтърпи. Доди му липсваше. Зак беше започнал да я смята за част от своя свят. Тя никога не се беше отделяла от него.
Лили му липсваше още повече, а точно тя беше виновна за това, че светът му се разпадаше. Зак продължаваше да си напомня, че ако я доведеше в кръчмата, това само щеше да влоши положението. Въпреки това тази мисъл не излизаше от ума му. Той знаеше, че тя иска да бъде с него. Самата мисъл, че тя щеше да споделя леглото му, го изпълваше с желание. Той се изпотяваше, а не беше горещо.
Доди бе сбъркала в преценката си за него. Вярно беше, че в минали години той наистина бе бил онова, което тя твърдеше, но сега беше решил, че няма да съсипе Лили.
Трябваше да се чувства добре. В продължение на години Роуз му бе повтаряла, че ако прави нещо за другите хора, това ще му достави удовлетвореност, удоволствие и дори радост. Но той сигурно беше направил нещо не както трябваше, защото се чувстваше адски ужасно.
Зак удари възглавницата си, настани се по-удобно и се опита да заспи.
Щеше да се наложи да наеме някой, който да замени Доди. Не можеше да не ляга по цяла нощ, а след това да прекарва половината от деня в подготовка на всичко за следващата мечер. Първият човек, за когото се сети, беше Лили. Тя бе помагала на Доди. Зак си нареди да спре да мисли за нея. На всяка цена трябваше да попречи Лили да стане част от живота в заведението. Ако това се случеше, решителността му щеше да се изпари, сякаш никога не я беше притежавал.
Лили стоеше на тротоара и се опитваше да реши как да влезе в кръчмата. Тя знаеше, че Зак е наредил на охраната да не я пуска вътре. Лили вече се беше опитала да ги придума да ме пуснат, но безуспешно. Тя обаче все още не се беше отказала да влезе в заведението.
Лили беше обзета от меланхолично настроение. Тя беше прекарала последния половин час с Кити и бебето. Кити все още търсеше бащата на детето си, но с всеки изминал ден увереността й, че ще го намери, намаляваше.
— Те са го шанхайвали — повтаряше тя. — Знам, че са направили точно това.
На Лили й беше трудно да повярва, че беше възможно хора да бъдат отвличани от улиците или от баровете, да бъдат завлечени на някой кораб и откарани в далечни страни. Струваше й се, че подобно нещо не би могло да се случи в Съединените щати.
Докато се опитваше да реши проблема си, тя видя Доди да се появява от една уличка. Лили й помаха и тръгна към нея.
— Точно това търсех, отключена врата — каза Лили, преди да осъзнае, че Доди носеше куфар. — Нещо не е наред ли? — По лицето на Доди личеше, че жената е плакала.
— Е, какво пък, и без това ще разбереш. Напуснах кръчмата.
— Защо? Какво се е случило? Зак знае ли?
— Разбира се, че големият идиот знае. Вината за това, както и за всичко останало, е само негова. Той заплаши да ме изгони, ако му кажа нещо, което не искаше да чуе. Но аз го казах и напуснах сама.
— Това имаше ли нещо общо с мен?
Доди си пое дълбоко дъх.
— Казах му, че е глупак, щом те е оставил при Бела и не доближава до теб. Той смята, че ти ще го забравиш и ще омъжиш за друг.
— Няма.
— Знам това. Всички го знаят. Дори вратите го знаят, но не и онзи идиот Зак.
— Той не е идиот.
— По отношение на теб е. Той е влюбен в теб, а дори не го знае.
— Той не иска да бъде влюбен.
— Ти го знаеш и въпреки това се омъжи за него?
— Какво друго можех да направя? Не можех да му помогна ако се омъжех за някой почтен мъж и заживеех далеч оттук.
— Не можеш да му помогнеш и ако си стоиш при Бела.
— Нямам намерение да оставам при нея.
— Какво смяташ да правиш?
Лили й каза и очите на Доди заблестяха весело.
— Иска ми се да можех да видя това.
— Защо не се върнеш? Знаеш, че Зак не е искал да си тръгнеш.
— Време е. Залъгвам се от години. Аз още не съм го преживяла. Нито пък ще успея да го забравя, ако постоянно гледам красивото му лице да ми се усмихва, сякаш светът е някаква негова играчка и той ще я сподели с мен.
— Ще ми липсваш.
— И ти ще ми липсваш, но ще ти стискам палци. Разкажи му играта.
Двете се разсмяха.
— А сега ми кажи как да вляза вътре, без да ме видят — каза Лили.
Зак се събуди късно с ужасно главоболие. Той погледна към часовника и започна да ругае Доди, че не го е събудила. След това си спомни, че тя беше напуснала, и започна да ругае още по-ожесточено.
Докато беше в банята той се запита защо тя му се беше ядосала толкова много миналата вечер. Доди би трябвало да знае, че той тогава беше ядосан, но бързо щеше да му мине. Така ставаше винаги когато се ядосаше.
Зак се ослуша. Долу, изглежда, всичко беше наред. Ако се съдеше по шума, тази вечер тълпата беше по-голяма от обичайното. Добре. Така щеше да успее да покрие част от загубите си.
Но минутите минаваха, а безпокойството му растеше. Шумът не намаляваше, а оставаше постоянен, без обичайните силни изблици, последвани от относителна тишина. Той се облече и тръгна забързано по стълбите.
Зак разбра, че нещо не е наред, когато първото момиче, което го забеляза, пребледня под грима си и се постара да не се изпречва на пътя му. Един бърз поглед из залата не му показа нищо необикновено. Той тъкмо тръгна напред, когато я забеляза.
Доди се беше върнала. Зак се учуди на облекчението, което изпита. Тя се намираше в другия край на помещението, обърнала гръб към него, и говореше с някакви клиенти. Те се бяха насъбрали около нея като крави до кладенец в пустинята.
Доди беше облечена различно от друг път. Роклята й беше червена и много тясна. Прическата й също беше различна. Косата й беше събрана върху главата й и в нея бяха втъкнати няколко дълги червени пера. Тя дори беше сложила дълги, червени ръкавици.
Облеклото беше необичайно за Доди, но може би тя все още беше сърдита на Зак и искаше да му покаже, че не може да се справя без нея. Е, той щеше да се включи в играта й. Щеше да изчака тя да дойде при него. Зак едва се беше облегнал на бара, когато Доди се обърна, за да поздрави поредния клиент, който тъкмо беше влязъл в кръчмата.
Това не беше Доди.
Тръпка на безпокойство премина по тялото на Зак. След това тръпката се превърна в токов удар, който сякаш прогори ивица в тялото му. Тази жена беше Лили.
Зак тръгна към нея с буреносно изражение на лицето си. Всички, които го видеха, бързаха да се отместят от пътя му.
От мига, в който беше решила как точно ще постъпи, Лили бе знаела, че този момент ще настъпи. Тя бе мислила, че е подготвена за това, но един поглед към лицето на Зак й беше достатъчен да разбере, че е сбъркала. Е, поне нямаше да се изправи сама срещу гнева му.
— Искам да ви запозная със съпруга си — каза тя на двамата мъже, които току-що бяха влезли. — Той ми е малко сърдит. Предполагам, че съм забравила да го събудя навреме.
Тя хвана двамата мъже под ръка и тръгна към Зак.
— Никой нормален мъж не би могъл да ви се сърди — каза по-високият мъж. — Учудвам се, че той
