хората да се доближат до теб?
Това го изненада. Никой освен Роуз и Джордж не бе успял да го разгадае толкова добре.
— Защото се страхувам — отвърна Зак. — Знам как изглеждам и как това се отразява на хората, но се страхувам, че то е всичко. Страхувам се да обичам, да се раздавам, защото ме е страх, че може да бъда отблъснат. Не бих могъл да се справя с това, ако се случи.
Зак млъкна. Някъде в съзнанието му се затръшна врата. Той измъкна ослепителната си усмивка, с която се бе защитавал през целия си живот.
— Сега вече наистина трябва да тръгваш. Повече никакви въпроси. Ако попиташ още нещо, ще откриеш, че съм отегчителен като всички останали.
Той я избута навън и я изпрати, като я заливаше с потоп от безсмислени думи, без да й даде възможност да отговор нещо. Но когато Зак се върна в заведението и затвори врата та зад себе си, той осъзна, че Лили го беше принудила да отвори вратата към себе си. Тя го беше принудила да се вгледа вътре в себе си и да види истината.
На него обаче не му харесваше онова, което беше открил. Той най-сетне беше признал истината пред себе си и я беше изразил с думи. Вече не можеше да се прави, че не я забелязва. Ако продължеше да прави това, може би щеше да загуби себе си завинаги. И със сигурност щеше да загуби Лили.
Сара Торагуд влезе в кръчмата с предпазливостта и уплахата на човек, който се готви да влезе в ада. Лили я забеляза веднага. Затръшването на входната врата зад Сара проехтя празната зала. Лили стана от мястото си.
— Не очаквах да те видя тук — каза тя на госпожа Торагуд.
— Нито пък аз — отвърна Сара, докато оглеждаше машини те за хазарт, сякаш бяха инструменти на дявола.
— Седни. Искаш ли кафе?
— Не мога да остана. Дойдох само защото се почувствах длъжна да поговоря с теб. Не съм те виждала повече от седмица.
— Съжалявам за това, но бях много заета тук и нямах време. Мога ли да ти помогна с нещо?
— Чух слухове, че отново си започнала да участваш в представления в кръчмата.
— Не. Зак ме накара да спра да пея след сватбата.
Сара изглеждаше неимоверно облекчена.
— Не разбирам защо хората толкова упорито разпространяват такива злобни клюки. Те, изглежда, изпитват удоволствие от това да се опитват да очернят репутацията на околните.
— Зак каза, че пеенето ще съсипе репутацията ми. Трябваше да се съглася с него, защото само така можех да го накарам да ми позволи да бъда домакиня тук.
— Домакиня! — повтори ужасена Сара. — Това е още по-лошо.
— О, не — увери я Лили. — Зак ме кара да се обличам толкова консервативно.
— Виждам, че си се отказала от черните рокли.
Лили беше облечена в лимонено-жълта рокля. Продавачката в магазина за дрехи я беше уверила, че дрехата е почтена и въпреки това хваща окото. Лили бе подарила всички черни рокли, които бе притежавала.
— Зак каза, че не иска да нося черно. Това не било подходящ цвят за млада съпруга и хората щели да си помислят, че съм в траур. Той каза, че така много неприятни личности щели да се навъртат около мен с надеждата, че съм наследила парите му.
Сара очевидно не беше разглеждала нещата от такъв ъгъл.
— Зак никога не сваля очи от мен, докато съм тук — продължи Лили. — И ме изпраща в пансиона точно в десет часа.
— Това е другото нещо, за което исках да говоря с теб. Лили бе очаквала това, но не толкова скоро. Тя обаче нямаше намерение да дава предимство на Сара Торагуд.
— Предполагам, че някои хора се чудят каква е причината за това — каза Лили, — но според мен не е тяхна работа.
Сара премигна от изненада.
— Ще го обясня само на теб, защото искам да се успокоиш.
Лили не беше свикнала да лъже. Лъжата беше неприсъща на характера й. Но след пристигането си в Сан Франсиско тя беше открила, че да се казва цялата истина не винаги беше добре. Понякога дори малка част от истината беше в състояние да създаде огромни неприятности. Лили нямаше никакъв опит в смесването на истината с неистината и се надяваше, че нима да оплете конците точно сега.
— Живеенето на две различни места е малко странно, но Зак отказва да ми позволи да живея в кръчмата. Според него това не е подходящо място за мен.
— Съвсем вярно, но…
— Той се опитва да ме защити.
Това си беше чистата истина. Лили беше забелязала начина, по който Зак гледаше мъжете, които се скупчваха около нея, и как той се мръщи и ругае под мустак.
— Трябва да живеете на някое съвсем различно място, а ти дори не трябва да работиш тук.
— Няма смисъл да живеем другаде, след като Зак трябва да бъде тук денонощно.
— Той трябва да си смени професията. Сегашната не е подходяща, щом съпругата му е дъщеря на свещеник.
— Престанах да бъда дъщеря на свещеник в мига, в който станах съпруга на комарджия — отвърна Лили. Търпението й започваше да се изчерпва. Омръзнало й беше да слуша как хората критикуват Зак и се държат сякаш той е някакъв ужасен човек само защото обича хазарта.
— Ти никога няма да престанеш да бъдеш дъщеря на свещеник — възрази Сара Торагуд.
— В такъв случай нека да кажем, че се чувствам по-задължена към съпруга си, отколкото към баща си.
Сара отвори уста, за да каже нещо.
— В Библията пише, че жената трябва да напусне своето семейство и да се грижи само за съпруга си — не й даде тази възможност Лили.
— Но не пише, че трябва да се омъжва за комарджия.
— Целият живот е хазарт. Зак просто играе малко повече от останалите хора и толкова.
— Ако продължаваш да смяташ, че мъжът ти не прави нищо лошо…
— Сигурна съм, че той би могъл да направи нещо много лошо, ако пожелае — прекъсна я Лили. — Зак обаче е един мил, щедър, грижовен и прекрасен защитник. Не бих могла да намеря по-добър съпруг в целия свят.
— Ти си толкова заслепена!
— Да, страхувам се, че е точно така.
— Нали няма да ми цитираш Библията за свое оправдание?
— Не, но татко казва, че ако човек вярва в нещо, той трябва да го прави с цялото си сърце.
— Твърде зле е, че не си научила всички уроци на баща си толкова добре — заяви Сара Торагуд. — Не си мисли, че това е краят на този разговор. Аз ще се върна.
С тези думи тя се обърна и излезе от кръчмата.
Валеше проливен дъжд. В такова време никой нямаше да посмее да изведе коня си навън. Той или щеше да затъне калта, или щеше да падне и да си счупи крака по хлъзгавата настилка. Зак не успя да намери дори рикша от Чайнатаун.
— Никой няма да се покаже навън, преди дъждът да намалее — каза Зак. — Ще трябва да почакаш малко.
— Нямам нищо против.
— Аз обаче имам. Не искам да оставаш тук повече от необходимото.
Лили беше изморена. Тя се прозина. Тя не беше казала нищо на Зак, но присъствието й в заведението в продължение на дванадесет часа всеки ден започваше да я изтощава.
— Мисля, че ще се кача в стаята ти и ще полегна за малко. — Тя мислеше за нещо повече от лека
