дрямка.
— Няма да се наложи да чакаш много — извика Зак след нея. — Искаш ли да кажа на някой да ти донесе кафе горе?
— Не. Просто ме повикай, когато осигуриш такси. Междувременно тя щеше да се опита да измисли какво да направи. От вечерта, когато беше признал, че се страхува да обича, Зак се държеше по-настрани от нея отколкото обикновено. Лили беше решила да му даде малко време да обмисли всичко. Но ако той се забавеше твърде много, тя имаше намерението да му напомни, че трябва да вземе решение. Омръзнало й беше да му бъде съпруга само за пред хората. Лили може и да беше провинциално момиче, но знаеше, че жената трябва да споделя живота, дома и леглото на съпруга си.
ГЛАВА ДВАДЕСЕТА
Зак се изкачи по стълбите. Когато зави зад ъгъла, шумът откъм залата започна да се чува по-слабо. Клиентите му нямаха нищо против дъжда. Те просто си поръчваха повече за ядене и за пиене и играеха на масите за хазарт. Тази нощ щеше да бъде много печеливша.
Зак не си спомняше някога да беше валяло толкова силно и продължително. Минаваше единадесет часът. Лили сигурно щеше да бъде изтощена. Той беше изненадан, че тя не беше слязла долу по-рано. Лили се оплакваше, че всяка вечер трябва да се връща в пансиона на Бела едва в десет часа, но Зак знаеше, че тя работеше усилено. Беше изминала само една седмица от напускането на Доди, а Лили вече започваше да оставя своя отпечатък върху някои части на работата на заведението. Момичетата бяха започнали да се обличат по-скромно. За голяма изненада на Зак, никой не се беше оплакал от това.
Той отвори вратата на спалнята си, готов да каже нещо, по думите му не напуснаха гърлото му. Стаята беше обляна от меката светлина на газова лампа. Лили беше на леглото и спеше. Първоначално на Зак му се прииска да затвори вратата и да я остави да спи, но не можа да направи това. Приближи се към нея, за да я събуди, но не посмя. Обзе го най-странното чувство, което беше изпитвал в живота си. Тъй като не го беше изпитвал досега, той не можеше дори да го опише. Това беше почти като страхопочитателно недоверие.
Трудно му беше да повярва, че в целия свят съществува друга жена толкова красива и невинна, колкото беше Лили. Това, че тя му имаше доверие, беше трудно за вярване. Това, че виждаше само добро в него, беше направо невероятно. Това, че беше необходимо само да протегне ръка и тя с желание щеше да стане негова, беше нещо, за което Зак дори не смееше да си помисли.
Той се почувства, сякаш гледаше към най-ценното човешко същество в цялата вселена. Зак се ужаси от мисълта, че може да загуби Лили. Знаеше, че ако това се случеше, заедно с нея щеше да загуби и най- добрата част от самия себе си.
Силата на чувството го изненада и уплаши едновременно. Никога не бе чувствал нещо толкова силно, толкова всеобхватно и не знаеше как да реагира. Ако трябваше да бъде съвсем честен, това го плашеше до смърт. Плашеше го толкова много, че той дори не чу стъпките в коридора и почукването на вратата на стаята.
— Смятате ли да използвате таксито? Гласът го накара да подскочи и да се обърне.
— Не мога да стоя и да чакам — оплака се кочияшът. — Досега можех да си намеря една дузина клиенти.
— Идвам — каза Зак. — Тя е заспала. Опитвах се да реша как да я заведа в пансиона на Бела, без да я събудя.
— Предполагам, че ще трябва да я носите.
— Не мога да напусна кръчмата.
— Тогава предполагам, че ще се наложи да я събудите. Не можете да бъдете едновременно на две места.
Зак погледна надолу към Лили, която спеше толкова спокойно, и осъзна, че нямаше смелост да я събуди.
— Е, какво пък, по дяволите! — каза той. — Най-лошото, което може да се случи по време на отсъствието ми, е те да подпалят кръчмата. Това ще ми даде възможност да построя по-голяма и по-хубава на нейно място.
— Това се казва оптимизъм — каза ухилен кочияшът. — Човек трябва да гледа на нещата откъм хубавата им страна.
През целия ден Лили се разхожда на въздух. Миналата нощ Зак беше напуснал заведението, за да я закара в пансиона. Тя не беше осъзнала важността на това, докато едно от момичетата не й беше казало, че за първи път някой успяваше да застане между Зак и кръчмата в работно време. Служителите му бяха удивени, че той беше отсъствал в продължение на цял час.
Това беше ласкателно, вълнуващо и прекрасно за Лили.
Тя вършеше работата си както обикновено, но само една част от съзнанието й беше заето със задачите. Момичетата предполагаха, че се беше случило нещо необикновено. Те посрещнаха Лили с лукави усмивки, намигвания, подвеждащи въпроси, опитвайки се да я накарат да сподели с тях тайната на миналата нощ.
Но това беше нещо, което Лили не можеше да направи, дори ако имаше какво да сподели с тях. Тя продължи да си върши работата, като си тананикаше, усмихваше се на себе си без причина и караше всички момичета да се чудят какво се беше случило. Лили почувства облекчение, когато Кити влезе заедно с бебето си.
Само че Кити плачеше.
— Какво се е случило? — попита я Лили, забравила за собственото си щастие.
— Мама иска да забравя Джак. Казва, че той е избягал и никога вече няма да го видя отново. Иска да се омъжа за един мъж, който живее на нашата улица. Той казва, че ще се грижи добре за мен и за бебето.
— Харесваш ли го?
— Да, но той не е Джак. Знам, че той не е избягал. Сърцето ми подсказва, че е бил шанхайван и сега е окован във вериги в трюма на някой ужасен кораб.
Бяха говорили за това неведнъж. Нямаше нищо ново, което да си кажат.
— Защо си довела бебето тук? Вече е време да се обличаш.
— Мама трябваше да отиде на лекар. Мъглата се отразява зле на белите й дробове. Тя ще се върне скоро.
— Дай да подържа бебето, докато се облечеш.
— Сигурна ли си, че нямаш нищо против?
— Разбира се, че нямам. Посещавала съм те поне една дузина пъти само за да мога да го подържа.
— Ти си толкова добра с мен.
— Глупости. Това си е чист егоизъм — каза Лили и протегна ръце, за да вземе детето на Кити.
— Добре. Връщам се след малко — каза Кити. — Ако Зак те намери да държиш бебе, сигурно ще получи разрив на сърцето.
Двете се разсмяха, но последните думи на Кити накараха Лили да се замисли за нещо, което се беше крило някъде в подсъзнанието й още от момента, в който тя се беше омъжила. Тя се беше опитвала да не мисли за него, но Кити беше права. Гледката щеше да уплаши Зак до смърт. Бебето се разплака.
— Не исках да те забравя, миличко — каза тихо Лили. — Обещавам да ти отдам цялото си внимание, докато мама се върне.
Тя стана и започна да се разхожда бавно из стаята, като пееше тихо. Бебето спря да плаче и я погледна с големите си сини очи. Беше толкова красиво. Косата му беше рошава и кафява, носът чип, а малката му уста ставаше огромна, когато се прозяваше. То беше вече на четири месеца, но все още изглеждаше съвсем малко. Лили се надяваше, че ще израсне като високо момче. За един мъж беше много важно да бъде висок. Като баща й и братята й.
Синът на Зак щеше да има черни очи и коса, също като баща си. Щеше да бъде едър и гръмогласен, щеше да си иска своето с високи крясъци, а не с тих плач. Щеше да бъде силен. Щеше да посяга и да си
