госпожица Стърлинг… искам да кажа, съпругата ви.
Йезекия очевидно още не можеше да свикне с мисълта за промененото семейно положение на Лили, но поне си признаваше, че беше сгрешил. Тя винаги беше харесвала тази негова черта, въпреки че това не се беше оказало достатъчно, за да я накара да го заобича.
— Какво смяташ да правиш, след като се увери, че не държа бордей? — попита го Зак. — Това все още е игрална зала.
Зак не приемаше всичко това добре Лили предположи, че той нямаше да бъде щастлив, докато Йезекия не се върнеше във Вирджиния.
— С госпожица Петерсън смятаме, че би било добра идея всички да се съберат на нещо като обществена сбирка.
Зак се намръщи.
— Най-добре ще бъде сбирката да се проведе тук — продължи свещеникът.
— Да не си откачил! — възмути се Зак. — Тези хора биха предпочели да умрат, вместо да стъпят тук. Те ще бъдат уверени, че ще лепнат нещо, ако влязат в заведението ми.
— Точно затова смятаме, че трябва да ги доведем тук — обясни Джули.
— Ще трябва да бъде следобед. Момичетата стават късно — каза Зак.
— Не може да стане преди седем вечерта. Мъжете трябва да се приберат от работа и да имат време за вечеря.
— По това време тук е пълно с комарджии.
— Ще трябва да затворите за една вечер — обясни Йезекия.
Зак избухна.
— Сигурно сте откачили, щом си мислите, че ще затворя заведението си, за да могат някакви стари, малоумни прилепи да си пъхат носа в работите ми!
— Ако го направим на друго място, няма да се получи нищо — каза Йезекия. — Паството трябва да види къде работят и живеят момичетата. Те трябва да разберат, че помагат на добри момичета.
— О, значи ти вече смяташ, че са добри, така ли?
— Госпожица Петерсън ме убеди, че може да съм оставил предубеждението да ме заслепи в преценката ми за тези жени — каза Йезекия.
Нещо в гласа му накара Лили да се вгледа по-внимателно в него. Какво точно беше то — объркване, несигурност? Той гледаше Джули някак странно. Джули също го гледаше странно. Лили едва успя да се въздържи да не се разсмее, когато осъзна, че Йезекия и Джули изпитваха привличане един към друг. Това трябва да му беше дошло изневиделица. Горкичкият, срамота беше, че нищо не можеше да излезе от това, но така Йезекия поне беше променил мнението си за момичетата. Лили беше уверена, че той ще успее да убеди семейство Торагуд да му помогнат да реализира плановете си. Сега оставаше само да убеди Зак.
Двамата лежаха в леглото, след като се бяха любили. Зак беше твърде възбуден, за да заспи, а Лили твърде отпаднала, за да стане. Това беше един от малкото моменти през деня, в които пътищата им се пресичаха. За Лили тези моменти бяха твърде кратки. Тя обаче се страхуваше, че те бяха точно по вкуса на Зак.
Тя вече започваше да се пита дали той някога щеше да се превърне в нормален съпруг, който щеше да вечеря в шест часа вечерта, вместо да става по това време. Колкото повече го опознаваше, толкова повече започваше да му се възхищава. Човек трябваше да има голяма смелост, за да създаде кръчма, в която се играе честно, след като всички се кълняха, че трябва да лъжеш, ако искаш да си изкарваш прехраната по този начин. „Малкото райско кътче“ беше единственото място в целия град, където на мъжете им беше забранено да се качват на втория етаж с момичетата.
Но всичко това нямаше нищо общо с това какъв съпруг искаше Лили. Зак, изглежда, търсеше жена, която да споделя леглото му, с която да утолява желанието си и да споделя удоволствието му в кръчмата. Това сякаш го задоволяваше напълно. Той все още говореше за правене на бебе, но Лили знаеше, че той рядко си мисли за истинско дете. Това беше нещо, което не се вписваше в неговите планове.
Толкова много неща, които тя желаеше, не се вписваха в неговите планове. Деца, собствена къща, нормално работно време, което да й позволява да бъде с него, чувство, че двамата споделяха един и същ свят, задължение да прекарат целия си живот заедно. И истинска любов — дълбока и обвързваща.
Лили обаче не можеше да очаква всичко това, поне не засега. Тя го беше принудила на този брак и не знаеше колко още можеше да понесе Зак. Баща й винаги бе казвал, че вълкът не си мени нрава. Може би хората не бяха много по-различни от вълците.
— Наистина ли смяташ, че трябва да затворя кръчмата за една вечер? — попита я Зак.
На Лили й бяха необходими няколко секунди, докато осъзнае за какво говори той.
— Да. Йезекия е прав. Ако се съберат на друго място, няма да бъде същото.
Зак замълча.
— Добре, но само за два часа. Ще трябва да излязат от задната врата. Ако редовните ми клиенти ги видят да излизат оттук, никога повече няма да се върнат в заведението ми. Може да си помислят, че са се объркали и са дошли на църковна среща.
— Съмнявам се — каза Лили. — Не мисля, че те биха имали нещо против да излязат през задната врата. Можеш дори да я заключиш, за да попречиш на някои от тях да се измъкнат твърде рано.
Лили се гордееше със Зак. Решението да затвори кръчмата беше трудно, но той все пак го беше взел. Нейната поява в живота му го беше изпълнила с много нови изисквания, но той всеки път успяваше да се справи с предизвикателството.
Защо тогава тя се чувстваше толкова нещастна?
Докато беше стояла и беше наблюдавала как Йезекия и Джули се опитват да се преструват, че не изпитват привличане един към друг, Лили беше осъзнала, че Зак не изпитваше трудности да се концентрира върху заведението, момичетата или някой друг проблем, който го занимаваше в момента. Вярно, че той показваше някаква обич към нея и подхождаше ентусиазирано към любенето им, но нито веднъж не й беше казал, че я обича.
Лили осъзна внезапно, че толкова много се беше притеснила от това, че двамата с него бяха живели разделени, толкова много се беше радвала, че работи с него в заведението и толкова се беше заслепила от любенето им, че беше забравила за най-важното.
Зак не я обичаше. Е, може би само мъничко. Той може би я харесваше, имаше нужда от нея, желаеше я, но не я обичаше страстно и лудо.
А тя го обичаше толкова отчаяно.
Лили не знаеше какво да прави. Не беше предполагала, че ще се омъжи за човек, който не я обичаше толкова колкото тя него. Нали точно затова беше избягала от Салем. За миг се запита дали Йезекия не се чувстваше по същия начин в момента. Не, не беше така. Може би гордостта му беше наранена, но сърцето му не беше докоснато.
Нейното обаче беше и това я караше да се чувства ужасно.
Какво можеше да направи? Не можеше да накара Зак да я заобича насила. Това вече го беше научила. Лили не можеше да бъде честна и да каже, че той я обича повече, отколкото в деня на сватбата им. Тя просто се беше вписала доста удобно в живота му. Тя му даваше нещо необходимо, без да му струва нищо, съвсем естествено беше той да я харесва.
Но това не й стигаше. Зачуди се дали Зак изобщо щеше да я обича някога. Уверена беше, че ако това станеше, можеше да се лиши от всичко друго. Но докато я нямаше любовта, всичко останало губеше значението си.
ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ТРЕТА
В крайна сметка беше решено събирането да се проведе в църквата.
— Съпругите им ме накараха да говоря с теб — каза госпожа Торагуд на Йезекия. — Те нямат никакво намерение да влизат в кръчма.
— Но ако те се срещнат с момичетата на тяхна територия, това ще бъде доказателство колко голямо разбиране проявяват — отвърна Йезекия. — Така момичетата по-лесно биха повярвали в искреността на нашите усилия.
