— Не можеш да отидеш сама — възрази Лили. — Идвам с теб.
— Полудели ли сте? — попита го Доди. — Нито една от вас няма да ходи там. Ако отидете, няма да се върнете живи.
— Не мога да повярвам, че това е истина — каза Йезекия. — Това е Америка. Хората имат право да ходят където си искат.
— Това е Сан Франсиско — тросна се в отговор Доди. — Тук хората не винаги се прибират, когато поискат да го направят.
— Можем да отидем всички заедно — предложи госпожа Торагуд. — Те не биха посмели да навредят на жените от църквата.
— По-добре да изчакаме Зак — посъветва ги Доди.
— Нямаме време — възрази Кити. — Не и ако корабът ще отплава тази вечер.
— Идвам с вас — предложи Йезекия.
Една след друга жените предлагаха да се присъединят към тях, докато най-накрая остана само Доди.
— А ти? — попита я госпожа Торагуд.
— Аз отивам да повикам Зак — каза Доди. — Някой трябва да може да каже на полицията къде да търси труповете ви.
— Кажи му да дойде и да се присъедини към нас — каза Лили, — но предполагам, че ще успеем да освободим Джак, преди той да успее да намери мъжете, с които искаше да говори.
— Моля ви, нека да побързаме — подкани ги Кити. Лили подаде бебето на Доди.
— Вземи го. Ние ще се върнем след малко. Отговорът на Доди накара няколко от жените да се изчервят.
— Не ти вярвам — каза Зак. — Дори Лили не би направила такава глупост.
— Погледни ме — настоя Доди. — Да си ме виждал някога да държа бебе?
— Като си помисля, не съм — каза Зак и осъзна, че колкото и невероятно да му се струваше, Доди казваше истината.
— Ще ги убият — каза той и излетя от кабинета си.
— Точно това се опитвах да ти кажа — извика след него Доди.
— Какво му става на Зак? — попита я един от редовните клиенти, Аса Уайт.
Доди му обясни набързо.
— Госпожица Лили не може да отиде там! — извика ужасен Аса.
— Тя вече тръгна, а Зак тръгва след нея.
— Един мъж не може сам да се справи с онези главорези.
— Жалко, че нямаш оръжие — каза Доди. — Можеше да отидеш с него.
— Разбира се, че имам оръжие — отвърна Аса и измъкна един револвер от колана зад гърба си. — Не ходя никъде без него. Хей, Ерик, Боб — госпожица Лили е тръгнала към доковете. Трябва да помогнем на Зак да я върне. Носите ли си оръжие?
Двамата запитани измъкнаха по един револвер.
— Вие не трябва да носите оръжие тук — възрази Доди.
— Да не си откачила! — каза Аса. — Това е Сан Франсиско.
Когато Зак се върна, всички мъже в заведението вече знаеха за Лили. Те бяха въоръжени и готови да го последват.
— Тръгвам с теб, за да върнем госпожица Лили — заяви Аса. Отвсякъде се чуха викове „и аз“.
— Нали каза, че имаш нужда от армия — каза Доди. — Е, изглежда, че я имаш.
— Надявам се да стигнем там навреме.
— Ще изтичам напред до „Златна руда“ — каза един от клиентите. — Имам няколко приятели там, които ще се включат.
Преди да беше изминал и десет пресечки, Зак вече беше последван от огромна тълпа от стотина мъже, всичките въоръжени с револвери, ножове и пръти. Всички те познаваха Лили и не искаха да й се случи нещо лошо. На всяка пресечка към тълпата се присъединяваха още хора. Когато Зак стигна до доковете, те вече бяха стотици. Сега трябваше само да ги организира за атака. Но как можеше да организира тълпа?
Колкото повече групата й се приближаваше към доковете, толкова повече Лили започваше да се съмнява в правотата на решението си. Тя усещаше, че не беше единствената, която мислеше така. Лили виждаше тревожните погледи на останалите жени и страха в очите им. Тя си каза, че баща й не би се уплашил. Нито пък Зак. Тя не заслужаваше нито един от тях, ако се страхуваше.
Но истината беше, че тя се страхуваше.
Кейовете навлизаха на около четвърт миля навътре в залива. Край тях бяха наредени стотици кораби, чиито мачти и комини приличаха на гора през зимата; на много от тях се товареше или разтоварваше. Светлините на фенери осейваха нощта като гигантски светулки. От всички страни се чуваха звуците на усилена дейност — тихото свистене на въжета, острото стържене на метал в метал, приглушеният тропот на тежки стъпки по палубите, свистенето на пара.
Нощният въздух беше натежал от миризмата на сол, миди и водорасли. Луната грееше толкова ярко, че отражението й можеше да се види във водата до половината на залива. Вятърът беше слаб и нощта не беше студена.
На Лили й се искаше Зак да беше с тях. Присъствието на Йезекия и господин Торагуд не беше дори наполовина толкова ободряващо, колкото би бил един поглед към широките рамене на Зак.
— Мисля, че трябва да си съставим план — каза Лили.
— Аз ще говоря с капитана — предложи Йезекия. — Сигурен съм, че за няколко минути с господин Торагуд ще успеем да го убедим да пусне този младеж.
Лили беше отскоро в Сан Франсиско, но знаеше, че това нямаше да бъде толкова лесно. Тя дори не искаше да мисли за онова, което би казал Зак, ако чуеше думите на Йезекия. Все още не беше свикнала с ругатните му, а още по-малко разнообразието им.
— Имаш ли револвер? — попита тя Йезекия.
— Нямаме нужда от оръжие, за да свършим божията работа — отвърна той.
Лили си спомняше, че в Библията пишеше нещо за превръщането на плуговете в мечове. Или пък обратното. Това нямаше значение. Тя не смяташе, че може да убеди Йезекия да промени решението си, но не мислеше, че някой, който можеше да отвлече възрастен мъж, би стоял, слушайки безропотно двама невъоръжени свещеници и няколко жени.
Те минаха покрай първите няколко кораба. На Лили не й хареса начина, по който ги гледаха моряците. Когато забеляза, че на всеки кораб имаше поне по една дузина мъже, увереността й намаля още повече. Лили се помоли мислено свещеността на мисията им да компенсира липсата на сила у групичката. Тя самата предпочиташе да разчита на Зак, а не на спътниците си.
— Ето го! — извика Кити.
„Морска вещица“ се намираше на котва в края на дока. Корпусът му беше черен, с олющена боя. Жлебовете в корпуса не бяха поправени, нито боядисани. Въжетата, които придържаха кораба към дока, изглеждаха стари и окъсани. Трапът нямаше перила. Мръсотия покриваше прозорците и не позволяваше да се види дали вътре свети.
Лили бе обзета от страх, но вече бе късно да се отказва. Не и сега, когато бяха толкова близо до целта си.
Тя видя, че на палубата се движат хора. Други пък товареха сандъците, които се намираха на дока. Може би Джак беше между тях.
Кити се втурна към първия мъж, който, изглежда, надзираваше останалите. Лили се страхуваше, че в действителност той ги пазеше да не избягат.
— Познавате ли мъж на име Джак Лофтън? — попита Кити мъжа. — Казаха ми, че е на този кораб. Той ми е съпруг. Моля ви, трябва да го видя.
— Не познавам никакъв Джак Лофтън, госпожо. Той не е на този кораб. Върнете се при приятелите си и се махайте оттук. Имаме много работа за вършене преди отплаването.
