който се появи, залитайки откъм палубата. Останалите мъже обаче изглеждаха объркани.
— Не можем да изоставим тези хора — каза Лили.
— Йезекия и господин Торагуд могат да ги върнат в църквата — успокои я Зак. — Дайте им храна и нови дрехи и ги оставете да се наспят.
— Нямаме готовност да се погрижим за толкова много хора — възрази Сара Торагуд.
— Не мисля, че ще останат при вас твърде дълго. Те сигурно също имат семейства.
— Могат да останат колкото искат — намеси се Йезекия. — Никой няма да бъде изгонен.
Сара и Харолд се спогледаха, но нито един от тях не посмя да възрази на Йезекия.
— Хайде, тръгвайте — каза Зак. — Трябва да побързаме. Навсякъде край тях тичаха мъже. Лили забеляза как във водата се движат лодки, пълни с още мъже.
— Откъде се появиха всички тези хора? — попита тя.
— От „Малкото райско кътче“ и още една дузина кръчми — отвърна Зак. — Те чуха, че си в опасност, и дойдоха да ти помогнат.
— Но ние вече сме в безопасност.
— По Барбари Коуст са изчезнали много хора. Много от тях имат братя и приятели между тези хора. Според мен тази нощ те възнамеряват да намерят колкото се може повече от изгубените си роднини.
„БЕЙ КРОНИКЪЛ“
Сан Франсиско, 27 юли
„Миналата нощ на доковете до улица «Клей» се случи нещо, което няма прецедент в историята на града. Голям брой мъже, събрани очевидно от близките до «Пасифик авеню» кръчми и игрални домове, нападнаха около две дузини кораби, на които се предполагаше, че има отвлечени мъже. Тълпата преби екипажите, след което подпали онези кораби, на които беше доказано, че се използва трудът на отвлечени мъже. Капитаните им бяха принудени да гледат, преди да бъдат изхвърлени в залива.
Въпреки че политиката на този вестник е да осъжда насилието, този репортер се радва, че най-после бе направено нещо, което да ограничи ужасната практика да се шанхайват нищо неподозирани посетители на нашия град и да бъдат принуждавани да живеят оковани в трюма на някой кораб.
Както изглежда, никой не знае какво или кой е бил причината за събитията от миналата нощ, но се говори, че някаква жена е отишла на доковете и е поискала съпругът й да бъде освободен от един от корабите. Не ми се удаде да потвърдя този слух, но няколко свидетели си спомнят, че са забелязали една изключително красива блондинка. Никой обаче не успя да определи нейната самоличност.“
— Защо ще се местим в хотела? — попита Лили. — Ти го мразиш. Никога не си искал да се отдалечаваш от кръчмата.
— Заради това. — Зак й хвърли вестника.
— Никога не съм го виждала и не разбирам защо…
— Ти никога не разбираш — прекъсна я Зак, подавайки глава от килера, където беше зает да сваля всичко от рафтовете и закачалките. — От мига, в който дойде в този град, ти не разбираш нищо от онова, което се опитвам да ти кажа.
— За бога, Зак, вестникът не пише нищо за това, което се случи. Щях да се гордея, ако всички узнаеха, че аз съм била причината да се сложи край на тези ужасни деяния.
— Виждаш ли! Точно за това ти говорех. Теб изобщо не те интересува дали името ти ще се превърне в нарицателно и половината град ще те обсъжда на бира и карти. Теб изобщо не те интересува дали половината от мъжете в квартала ще те познават, когато те срещнат на улицата. Ти най-вероятно ще спираш, за да ги попиташ как са жените им или да ги помолиш да доведат бебетата си в кръчмата, за да можеш да ги подържиш час-два.
— Какво да направя, като обичам бебетата — каза Лили, — а и не се срамувам да бъда разпозната от когото и да било, стига той да е честен и…
— Точно това е! — извика Зак. — Те не са честни. Те не са почтени. Ти не би трябвало да се познаваш с тях или с децата им.
— Но ти ги познаваш.
— Аз съм мъж.
— И каква е разликата?
— Това е нещо съвсем различно. Ти продължаваш да упорстваш, като твърдиш, че една жена може да върши всичко, което върши един мъж. Само защото всички в Салем те познават и те пазят, ти очакваш, че и тук ще бъде така. Да, но грешиш. Тук всички ще се опитат по-скоро да се възползват от теб, отколкото да ти помогнат. Половината от тях са готови да ти прережат гърлото, за да могат да вземат няколко долара за дрехите ти. Можеш ли да си представиш какво би могъл да направи с теб капитан Боргър?
— Знаех, че ще дойдеш.
Зак започваше да разбира как ставаше така, че някои мъже почваха да си скубят косите. Нямаше никакъв смисъл да се опитва да обяснява каквото и да било на Лили. Тя просто виждаше всичко в различна светлина. Досега се беше оказало невъзможно да я убеди, че начинът, по който гледа на живота в Сан Франсиско, е погрешен. Тя беше уверена, че правото е на нейна страна. Лили беше убедена, че Зак може да оправи всичко. Зак беше направил всичко по силите си, за да я накара да повярва, че това не е така, но тя не искаше да слуша. Той нямаше друг избор. Трябваше да се премести в хотела и да държи Лили там. Може би ако тя спреше да се появява в заведението му, нямаше да се стигне дотам, че някой от тях двамата да бъде убит.
— Права беше, когато казваше, че не е хубаво съпрузите да живеят разделени. Трябваше да се преместим в хотела веднага след сватбата.
Усмивката на Лили беше толкова лъчезарна, че той се почувства като негодник за това, че не можеше да й признае, че искаше да се преместят в хотела, защото я обичаше толкова отчаяно, че не можеше да понесе мисълта да бъде разделен от нея.
— Върви да се сбогуваш с момичетата. Повече няма да ги видиш.
— Защо?
— Защото няма да се върнеш тук.
— Но ти не…
— Нали не си мислиш, че се местя в хотела, за да можеш да продължаваш да идваш тук?
— Няма никаква причина да не работя в кръчмата.
— Напротив, има. Възнамерявам да те представя в обществото — нещо, което трябваше да направя много отдавна. Хората обаче няма да ти позволят да прекрачиш прага им, ако отиваш в игрална зала всеки път, когато ти остане малко свободно време.
— А теб ще те пуснат ли в домовете си?
— Богатите мъже могат да правят много неща, които жените не могат.
— Особено ако изглеждат добре.
— Това също помага.
— А ако аз не харесвам тези хора?
— Ще ги харесаш. Пък и аз очаквам Фърн и Медисън да пристигнат всеки момент, Фърн може да те разведе наоколо. Тя познава всички.
— Мислех, че ще бъдеш с мен.
— Ще бъда, но не мога да съм с теб постоянно.
Зак предполагаше, че Лили щеше да се подчини с по-голяма охота, ако й кажеше, че няма да се отделя от нея, но той не можеше да направи това. Все още трябваше да се грижи за бизнеса си. Всъщност, в този момент той дори вече трябваше да е слязъл в залата.
— Мачкаш дрехите си — каза Лили. Две камари дрехи бяха паднали една върху друга. Трета се беше съборила върху пода. — Няма да можеш да ги облечеш, докато не бъдат изгладени отново.
— Ще ги оправя по-късно — каза той, докато хвърляше последните дрехи върху един стол, без да мисли, че могат да се намачкат. — Трябва да се облека. Вече трябваше да бъда долу.
