деликатната й фигурка. Не че разголваха тялото й повече от приетото. Мис Дейвънпорт не намираше за необходими ненужни украшения или излишни количества плат. Икономичният й подход бе създал рокля, която покриваше тялото й, без да го скрива. Джейк реши, че в икономисването има предимства, за които не се бе замислял преди.
— Разбира се, не мога да ги заведа на пазара съвсем сам. Дори едно малко стадо изисква няколко мъже, които да го водят и да прибират отклоняващите се животни.
— Предполагам, че е така.
Дявол да я вземе, изглеждаше толкова хладнокръвна и сигурна, че той има отговор за всичко, когато в действителност той нямаше и един каубой, който да работи за него. Джейк нямаше намерение да й казва колко е отчаян от този факт и че е съвсем сам не защото така му харесва.
— Мисля да се насоча към Ню Мексико или Колорадо. Там има много военни фортове, които веднага ще купят животните ми.
— Сигурна съм, че войниците с радост ще разнообразят менюто си.
Но от начина, по който бяха изречени тези думи, Джейк разбра, че на нея щеше да й е все едно, дори ако войниците ядат свинско през останалата част от живота си.
— До тези места пътят не е толкова дълъг, колкото до Канзъс или Мисури, но местността е по-лоша.
— Хм.
— Там няма разгневени фермери, които да преследват със заредени карабини, но пък е пълно с индианци и мексикански бандити. Да не забравяме и команчите.
Тя седеше, впила поглед в огъня Не отговори. След малко започна да потропва нервно с крак, очевидно нетърпелива той да си тръгне. По дяволите, тя дори не го гледаше. Джейк се зачуди дали изобщо си спомняше, че той е тук. Изабел изглеждаше решена да остане в сянката, на известно разстояние от малкия огън. Джейк не можеше да разбере какво имаше в нея, което го караше да се чувства ядосан и обиден, че тя не го слуша. Никога не си бе позволявал така да се вълнува от присъствието на някоя жена, дори от някоя красива, мека и женствена като Изабел.
По дяволите, отговорът беше прекалено очевиден! Бяха изминали месеци, откакто бе ходил в града. Той може и да не търсеше нарочно компанията на жена, но не можеше да остане безразличен, когато една особено хубава жена седеше пред него. В края на краищата, той бе мъж, а Изабел волно или неволно събуждаше първичните инстинкти у всеки мъж.
Но нямаше никаква полза да мисли за цвета на очите й или да си представя какво би било да седи с нея на лунна светлина на брега на реката, когато върбите цъфтят. Въпреки че тя бе докоснала някаква струна у него, което го караше да желае да я закриля, да бъде близо до него, той трябваше да си напомни колко опасни са жените. Не можеше да си позволи да им вярва.
— Сигурна съм, че ще намериш работниците, от които имаш нужда — каза разсеяно тя.
Тя дори не бе го слушала. Към него не показваше по-голям интерес, отколкото към Мърсър.
— И как ще направя това? — сопна се Джейк, вече истински ядосан.
— Нещата винаги се уреждат по някакъв начин. Затова съм убедена, че нещо ще се случи, така че няма да се налага да връщам тези момчета в Остин.
Джейк понечи да възрази, но изведнъж му хрумна една идея, която беше толкова учудващо проста, толкова невероятно очевидна, че той се почувства истински глупак, защото не се бе сетил по-рано.
— Ще наема твоите момчета — заяви той. Вълнението го караше да говори по-високо, отколкото възнамеряваше.
— За какво?
— За каубои. Те ще ми помогнат да закарам стадото до Ню Мексико.
Изабел го погледна така, като че ли той изведнъж съвсем си бе изгубил ума.
— В никакъв случай! По-скоро ще ги върна в Остин, отколкото да ти позволя да сложиш ръце върху…
ГЛАВА 5
— Няма да слугувам на някакви си кирливи крави! — заяви едно от момчетата, онова с киселата физиономия, което, изглежда, не харесваше нищо и никого.
— Не съм те и молила, Брет — отвърна Изабел. — Но тази работа е по-лесна, отколкото работата на полето при фермерите. Всичко, което трябва да правиш, е да яздиш коня си и да си пееш. Кравите ще са прекалено заети да пасат, за да създават проблеми.
Джейк не знаеше дали да се разсмее, или да се обиди. Ако тя имаше и най-малка представа какво значи да убедиш някоя от неговите „заети“ крави, тежащи 1200 фунта да пасе кротко, вместо да се опитва да прободе с рогата си него или коня му, или да избяга и да изчезне в лъкатушещите, пълни е огромни камъни, каньони. Изабел бързо би променила представата си за отглеждането на тези животни.
— Защо не искаш да наема момчетата? — попита Джейк.
— Защото са още деца.
— Аз самият бях на десет години, когато се научих да са оправям с животните.
— Не всички момчета могат да яздят.
— Аз мога да ги науча. Не е трудно. Дори съвсем малки деца могат лесно да се научат да яздят.
— Ще отнеме години да превърнеш тези момчета в опитни каубои.
— Не, няма. — Джейк не се предаваше. Беше намерил начин да излезе, от безизходното си положение. — Когато свършим работата и продадем стадото, те ще знаят достатъчно, за да си изкарват прехраната сами. Нали това искаш и ти самата?
— Да, но…
— Нека да оставим маловажните неща настрана, мис, и да преминем към същината. Тези момчета са само на една крачка от затвора. Нямаше да ги доведеш в тази пустош, далеч от цивилизацията, ако вече не са били изхвърлени отвсякъде.
Ако Джейк си мислеше, че част от безпощадната истина щеше да промени романтичната светлина, в която Изабел виждаше своите любимци, той се лъжеше. Тя не даде знак, че е чула и дума от това, което каза той.
— Момчетата се нуждаят от любов и разбиране — каза тя. — А не да бъдат хвърляни от коне и гонени от побеснели крави.
Джейк реши да не й припомня, че само преди миг неговите крави бяха съвсем кротки създания, които доволно си пасат и не създават проблеми.
— Искаш да кажеш, че те трябва да продължат към ада, накъдето вече са се запътили.
— Не, не искам — сопна се тя, свивайки ядно ръцете си в юмруци. — Но те са все още малки момчета, някои от тях съвсем деца, и трябва да бъдат третирани като такива.
С инстинктивния усет на всички деца, момчетата усетиха, че става нещо важно, и се приближиха към Джейк и Изабел. Мъжът не видя по лицата ми никаква следа от желание да бъдат уважавани, още по-малко желание да бъдат обичани. Те слушаха, чакаха, наблюдаваха с потъмнели и пълни с недоверие очи. Да вземе тази банда под закрилата си, бе все едно да се опитва да опитоми полупораснали диви вълци.
— Не можеш да се отнасяш към момчетата като към всеки друг — продължаваше Изабел, — Не могат да бъдат заставени да живеят в рамките на това, които ние с теб наричаме нормални правила.
— С други думи, ако създадат проблеми, аз не би трябвало да ги наказвам, така ли?
— Не, не исках да кажа това. Майката на Нощния ястреб е била пленена от индианци. Баща му е команчски вожд. Живял с команчите единайсет години преди майка му да бъда върната при белите и той и сестра му били предадени на нейното семейство. Но никой не искал да ги приеме. Когато майка му и сестра му починали, Нощния ястреб избягал при своите хора, Те едва не го убили, защото си помислили, че той е шпионин на белите. Сега той не принадлежи на никого и навсякъде е приеман с недоверие.
Думите на Изабел бяха прочувствени и страстни, но очите на Нощния ястреб бяха студени, позата на тялото издаваше упоритост и непокорство.
— Пит бил свидетел, когато команчите убили родителите му — продължи Изабел. — Гледал и знаел, че не може да направи нищо. Мрази всички индианци, дори и Ястреба. Напада го при всеки удобен случай.
Тя, изглежда, беше готова да му разкаже историята на всяко момче, за да го убеди, че те са прекалено
