разстояние едно от друго. Соутуут не можеше да се движи, без да се удуши.
Нощния ястреб отново влезе в корала и удари коня по главата. Жребецът оголи зъби и се опита да го нападне, но въжетата не му позволяваха да стори това. Усилията му да се освободи само вълнуваха още повече Нощния ястреб.
— Този кон е мой — заяви момчето на висок глас, а вълнението му бе очевидно за всички. — Аз ще го яздя.
Изабел не можеше да разбере. По-скоро би се съгласила да язди див бизон.
— Какво правехте тук? — попита Чет Атмор. — Той можеше да ви убие.
— Кой е махнал част от оградата? — поиска да узнае Шон.
Изабел реши, че може да признае наведнъж всичките си грехове, но преди да проговори, вниманието й бе привлечено от звука от копитата на галопиращ кон. Смаяна и невярваща, видя как Джейк Максуел се появи като ураган в нощта, насочвайки се право към нея. Изабел се прилепи към оградата на корала, а конят на Джейк спря на сантиметри от нея.
— Какво става тук? — изкрещя той и скочи от седлото. — Защо Соутуут цвилеше така?
— Опита се да убие мис Дейвънпорт — услужливо отвърна Уил Хаскинс.
Изабел не можеше са си спомни някога повече да е желала да се възползва от някоя лъжа.
ГЛАВА 6
Джейк погледна учудено Соутуут и въжетата, с които беше овързан.
— Ястреба успя да го завърже, преди да бе убил мис Дейвънпорт — обади се Уил.
Джейк просто не можеше да повярва на това, което чуваше. Изабел или беше луда, или бе достатъчно глупава, за да не може да си даде сметка, че Соутуут може да я убие.
— Какво, по дяволите, правеше в корала?
— Опитвах се да освободя конете, за да не могат момчетата да избягат.
Джейк се бе събудил от дълбок сън от бясното цвилене на коня. Беше си помислил, че индианци са нападнали ранчото, убили са момчетата, отвлекли са Изабел и се опитват да отвлекат и конете. А сега тя му казваше, че нарочно е влязла в корала, за да пусне конете, като попречи по този начин на момчетата да избягат. Тази жена бе луда, в това нямаше никакво съмнение.
Джейк впи пръсти в раменете й и я обърна към себе си така, че да може да вижда очите й на лунната светлина. Не, не изглеждаше да си е изгубила ума. Очите й бяха някак по-големи, но това сигурно се дължеше на уплахата. Джейк я пусна.
— Може би в тъмното си се объркала. Градските жени като теб не са свикнали да се оправят сами.
Джейк се надяваше, че нещата стоят точно така. Щеше да бъде наистина жалко за такава хубава жена да се окаже малоумна. А в Тексас и без това жените бяха рядкост.
— Не съм се изгубила — отвърна Изабел, като обгърна раменете и потърка ръцете си, като че ли искаше да изтрие по този начин всяка следа от докосването му.
— Влязла си нарочно в корала? — Господи, дори и градска жена не би сторила нещо толкова глупаво.
— Момчетата бяха разочаровани, че бяха загубили възможността да работят за теб. Брет каза, че някои от тях може да липсват утре сутринта. Страхувах се, че ако имат коне, по-лесно ще решат да избягат. Казват, че тук има само открити равнини и индианци, решени да избият възможно най-много заселници.
— Това не е причина да освободиш конете.
— За мен причината беше достатъчно добра.
Джейк не се опита да спори с нея. Всеки, който би влязъл в корала, когато там бе и Соутуут, сигурно би си изгубил ума.
— Мат не иска да се връща в сиропиталището — заяви Уил. — Там направо побесняват, задето той не говори. Понякога го и бият.
— Ще намеря някого, който ще ви вземе и двамата — отвърна Изабел. — Някой, който няма да бие Мат само защото не иска да говори.
— И как ще направиш това? — попита предизвикателно Джейк.
Не можеше да си представи какво означава да знаеш, че не принадлежиш никъде, че можеш да бъдеш даден на някого, да бъдеш взет от него и после даден на някого другиго само поради нечий каприз.
— Това не те засяга — отвърна Изабел, като поклати глава в израз, че е по-добре той да гледа своята собствена работа. След това тя се насочи към огъня. Когато той я последва, тя се отправи към къщата.
Мат бе сложил още сухи дърва в огъня и правеше кафе. Момчето изглеждаше, че има вродено шесто чувство, и знаеше какво е нужно да се направи в следния момент. Докато Джейк го наблюдаваше как слага боба във врящата вода, разбра, че единственото, от което момчето има нужда, за да заживее отново нормално, е спокойна и приятелска среда.
— Малко оставаше конят да я стъпче.
Джейк се обърна и застана очи в очи с Мърсър Уилиъмс, краката му все още бяха вързани с верига към едното колело на фургона.
— Тя се притеснява много повече за момчетата, отколкото за себе си — каза Джейк. — Ако ти беше истински мъж, щеше да й помагаш.
В отговор Мърсър само сви рамене.
— Работата ми е да ги откарам при онези фермери или обратно в затвора. Друго не ме интересува.
— Затвор ли? — Джейк знаеше, че това не са някакви невинни хлапета, но не си бе представял, че ще се стигне чак дотам да ги откарат в затвора.
— Поне половината от тях ще трябва да отидат там.
— Мат Хаскинс?
— Най-вероятно.
— Ами брат му Уил?
Мърсър отново сви рамене с безразличие.
— Ще го дадат на някого. Той е добро дете, не е като брат си. Разбира се, както съм вързан и не мога да направя нищо, поне половината от момчетата ще избягат. Така ще е най-добре, ако питаш мен. В такъв случай ще мога да се върна в Остин, а мис Дейвънпорт може да се омъжи като всяка нормална жена.
Джейк не можеше да каже кое му харесва по-малко — начинът, по който Мърсър говори за момчетата, или изразът в очите му, когато говореше за Изабел. Като знаеше какви мисли преминават през ума на този негодник, Джейк изпитваше страшно желание да забие юмрука си в лицето му. Не можеше ли това копеле да види, че Изабел е прекалено добра за такива като него?
Прекалено добра е и за такива като теб, помисли си Джейк. Тя можеше да прилича на ледена принцеса, но той всъщност бе започнал да си мисли по какъв начин би могъл да стопи студенината й. Ще е истински глупак, ако си мисли, че тя ще се съгласи да приеме такъв обикновен човек като него, дори и ако той я освободи от отговорността за тези сираци. Тя принадлежеше към доброто общество, а той не.
С ужасяваща ругатня Джейк се отправи към къщата. Когато влезе в стаята, Бък бе седнал в леглото и говореше с Изабел.
— Искам тези момчета — заяви Джейк.
Бък и Изабел едновременно се обърнаха към него.
— При всички положения ще ми трябват седем от тях — продължи той. — Не знам какво ще правя с малките, но Люк Атмор може да се справя сносно с конете. Предполагам, че не след дълго ще стане напълно самостоятелен.
— И аз мога да яздя — обади се Бък.
След това момчето се изправи на крака. Беше висок почти колкото Джейк и слаб като върлина, но все още залиташе, изтощен от раните и побоя.
— Ще паднеш от седлото при първия полъх на вятъра. Още повече, ако започнеш да се движиш, раните на гъба ти ще се отворят. А след това мис Дейвънпорт ще каже, че съм жесток и безчувствен.
При тези думи Изабел почувства как се изчервява. Страните й пламнаха. Сигурно щеше да бъде страшно изненадана, ако знаеше колко бе красива.
