Те не я мразеха — поне тя си мислеше така, — но със сигурност не бяха доволни и щастливи с нея.
— Нямам търпение да разбера какво ще кажат от агенцията, когато разберат, че сте отхвърлили две възможни места за настаняване на тези хулигани.
— Те не са хулигани! — сряза го Изабел. — Ако наистина бяха такива, сега щеше да лежиш някъде в прерията за храна на дивите животни.
— Мърсър дотолкова е пълен със злъч и отрова, че нищо чудно някое диво животно да падне мъртво начаса, ако само отхапе от него.
Това бе Брет. Той слухтеше навсякъде и правеше всичко възможно да започне някъде бой. Ако Изабел не се беше намесила, сигурно би успял. С тъмната си кожа и гъста черна коса, Брет обещаваше да стане един ден много красив мъж. Красотата му обаче бе скрита под вечния израз на горчиво недоволство.
— Лягай си, Брет.
— Защо? Не вършим нищо, освен да чакаме онова хлапе да се оправи, че да се върнем в Остин. Не се изненадвайте, ако някои от момчетата на сутринта не са тук.
— И къде ще отидат? Как?
— Нали могат да яздят? Щом вземат коне, могат да отидат където си поискат. Аз също може да изчезна.
— Това би било много глупава постъпка.
— Защо? Никой не иска да се връща обратно в Остин.
— Няма да се връщаме в Остин — отвърна Изабел, която веднага съжали за прибързаните си думи.
— И защо не?
— Имам една идея.
— Каква?
— Не мога да ти кажа сега — каза тя, надявайки се той да й повярва.
— Тя няма никаква идея — обади се злобно Мърсър. — Цялата ви проклета банда се връща обратно в Остин. Този път обаче ще се погрижа да ви оковат във вериги.
— Никой няма да бъде окован във вериги! — извика Изабел, като едва се удържа да не удари Мърсър с друг камък. Бе ужасена от себе си. Преди да срещне Джейк Максуел, никога не бе изпитвала желание да проявява насилие.
Не, не беше честно спрямо Джейк. Начинът му на живот бе просто много по-различен от нейния. Той не вършеше неща, които я бяха учили, че върши един джентълмен, не се държеше като такъв и не вярваше в неща, в които би трябвало да вярва. На пръв поглед той бе всичко, от което я бяха предупреждавали да се пази, но впечатлението, което й бе направил, бе точно обратното.
Не можеше да го изхвърли от мислите си повече от няколко секунди и причината за това не бе единствено физическата му красота. У него имаше нещо друго, някаква неясна предизвикателност, която пораждаше увереност и която я караше да му вярва въпреки всички факти, сочещи противното. Никога преди не й се бе случвало разумът и чувствата й така яростно да си противоречат. Това я объркваше и разстройваше.
Трябваше да се върне в Остин, преди да е започнала да се съмнява във всяка дума, която й бе казала леля й.
Изабел се съмняваше, че някога щеше да привикне към нощи, светли като ден. Беше трудно да се движи скришом, когато всяко едно от момчетата можеше да я види само като си отвори очите. Поне шумолящите листа заглушаваха шума от стъпките й под трошливите малки камъчета.
Тя се движеше крайно предпазливо, поне доколкото бе възможно за жена, на която никога не се е налагало да се промъква крадешком. Измъкна два кола от корала, докато направи отвор, достатъчно голям, за да могат конете да се измъкнат. Ако нямаше коне, момчетата не биха могли да избягат.
Изабел заобиколи корала, като махаше с ръце, надявайки се да закара конете до отвора. Те се събраха в центъра, отказвайки да се приближат към отвора. Налагаше се да влезе вътре и да ги изкара от заграждението. Като събра полите си и като ги държеше плътно до краката си, Изабел пропълзя под напречните греди.
След това пристъпи няколко крачки към конете. Те бързо се отдалечиха. Младата жена изпусна въздишка на облекчение. Беше по-лесно, отколкото очакваше. Отново пристъпи към тях, а те отново се отдалечиха. Изабел придоби увереност и с твърда крачка се отправи към конете пред себе си.
Изведнъж се озова пред Соутуут, а той, изглежда, нямаше намерение да ходи никъде. В погледа му се четеше раздразнение и злоба.
Изабел хвърли пбглед назад и с ужас осъзна, че оградата бе на около трийсет ярда. Ако Соутуут решеше да я нападне, щеше да бъде невъзможно да достигне оградата и да премине отвъд, преди той да я настигне и стъпче с огромните си копита.
Изабел реши да действа така, като че ли изобщо не изпитва и най-малък страх, и да не се поддава на ужаса, който караше мускулите й да се свиват напрегнато и в същото време да ги чувства като оловни топки. Тя пристъпи крачка напред и размаха ръце над главата си, като се надяваше, че така ще изглежда по-висока и по-заплашителна. Мислеше си, че ако височината на Джейк можеше да я накара да се чувства застрашена, може би ще успее да постигне същото и със Соутуут.
Обаче не се получи точно така. Соутуут отстъпи крачка назад, но започна да тупа нервно с крак по земята, издавайки сумтящи звуци, израз на безкрайната му омраза. Изабел бе достатъчно близо, за да види очите му. Те изглеждаха неестествено бели, а в центъра им бе съсредоточен тъмният ирис. Това му придаваше вид на някакъв полусляп демон.
Конят изцвили пронизително, а може би това бе някакъв вид писък. Изабел нямаше представа, как да нарече ужасния звук, който процепи тишината на нощта. Знаеше само, че Соутуут изглеждаше по-разярен от всякога. Конят се изправи заплашително на задните си крака. Изглеждаше огромен, чудовищен. Изабел се зачуди как изобщо е могла да си помисли, че може да изплаши такова огромно животно.
Соутуут отново изцвили, оголи зъби, отпусна предните си крака на земята и се втурна към нея. В този миг Изабел просто знаеше, че ще умре, но въпреки това някакво инстинктивно чувство за самосъхранение отказваше да я примири с неизбежното. Точно когато Соутуут се приближи към нея със зинали челюсти, тя се хвърли настрани. Дочу свистенето на въздуха, когато рамото на побеснялото животно я удари и я събори на земята. Изабел се изправи на крака точно когато конят спря на едно място. Животното изцвили яростно и отново се приготви за атака.
Изабел се обърна и хукна към оградата на корала. Никога повече не искаше да вижда този кон. Ако искаше да я убие, по-добре да го направи изотзад. Стори й се, че чува звука от тичащи стъпки и викове, идващи от няколко посоки, но не им обърна внимание, защото се ослушваше само за глухите удари от копитата на коня. След миг, за своя изненада, откри, че е достигнала оградата, пропълзя под напречната града и налетя на Уил.
— Господи! — възкликна той, а очите чу бяха станали огромни от изумление. — Наистина ли се опитвахте да яздите Соутуут?
Изабел се запита защо, за бога, Уил мислеше, че тя би пожелала да яхне който и да е кон, особено пък такова злобно животно като Соутуут. Като забрави за нея още преди да е имала възможност да му отговори, Уил се качи на оградата и извика към другите момчета:
— Чет, Ястреб! Избийте му всичката лошотия от него, ха така!
За един миг й се стори, че целият свят е полудял и я увлича и нея в лудостта си. Но после пронизителното цвилене на Соутуут и хвърчащият изпод копитата му чакъл я накараха да се обърне. Нощния ястреб бе уловил Соутуут с ласото си, но трябваше и да го удря с другия му край, за да накара разбеснелия се жребец да се успокои.
В този момент се приближиха и братята Атмор. Люк хвърли ласото си, но Соутуут отметна глава и въжето просто се плъзна по гърдите му. Почти веднага след това върху главата на коня се стовари ласото на Чет. Когато почувства, че въжето се затяга около шията му, конят изцвили отново и насочи яростта си към Чет. В този миг Люк хвърли отново, този път улучи и ласото му се вряза в шията на Соутуут.
Животното бе хванато. Цвилейки от ярост, се мъчеше да се освободи от въжетата с всички сили. Изабел наблюдаваше как момчетата се разпръснаха из корала като подплашени птици. Шон сграбчи ласото си едновременно с Люк. Постепенно момчетата закараха коня до единия край на корала и едно по едно се промушиха между коловете. Нощния ястреб и Чет завързаха ласата си на колове на няколко метра
