крехки и чувствителни, за да издържат на грубото му отношение.
— Ако Пит събира говедата от стадото, ще е твърде зает, за да напада Нощния ястреб — заяви Джейк.
— Но това е абсурдно! — настоя Изабел. — Те са прекалено малки за тази работа.
— Някои от момчетата са навършили четиринайсет години.
— Но Уил е на осем, а Пит на девет. Те са деца.
— Не съм дете! — извика възмутено Уил.
— Той трябва да се намира в хубав дом и за него да се грижи някоя нежна и внимателна жена.
Джейк бавно обходи с поглед момчетата, едно след друго. Отбранителните им пози говореха, че те не проявяват и най-малка симпатия към него или най-слабия интерес към възможността да станат негови каубои. Те просто си стояха там, наблюдаваха го и чакаха, прилични на неподвижни стражи.
Но, от друга страна, те бяха единственият му шанс да закара стадото си на пазара, да спаси нещо от наследството си и Джейк нямаше никакво намерение да остави тази възможност да му се изплъзне заради претенциите на Изабел. Сега беше моментът да я накара да разбере, че да се работи за него бе много по- добре, отколкото връщането в Остин.
— Хайде да отидем при корала, където можем да поговорим насаме — предложи той.
— Не е необходимо. Нямам намерение да казвам нещо, което момчетата да не могат да чуят.
— Е, аз пък имам, а ние не искаме да нараняваме крехката им чувствителност нали така?
Изабел се поколеба за момент, но после му позволи да я отведе настрани.
— Съгласен съм, че някои от момчетата са прекалено малки — призна Джейк, след като се бяха отдалечили на известно разстояние, така че момчетата да не могат да ги чуват. — Ще взема Ястреба, Чет и Мат. И голямото ирландско момче, ако може да се върже на седлото. Останалите можеш да задържиш при себе си.
— Това е невъзможно — отвърна тя с непоколебимост, която Джейк започваше да ненавижда. — Не може да разделяш братята.
— Нямам време за малките — възрази Джейк. — Каубоите трябва да разчитат единствено на себе си през целия ден. Трябва да бъдат достатъчно яки, за да се справят с петстотинкилограмово добиче, което е решено на всяка цена да прави точно това, което не трябва, достатъчно опитен, за да върне в стадото загубила се крава или да се справи с индианска атака и достатъчно жилав, за да оцелее независимо от трудностите.
— Шон не може да бъде разделен от Пит.
Джейк изпита истинско отчаяние. Имаше на разположение съвсем кратко време, в което трябваше да дамгоса говедата и да ги изведе от тази област. Ако Лют Атмор се окажеше поне наполовина толкова добър, колкото брат си, би могъл да го използва. Пит и Уил можеше да остави в лагера. Щеше да ги изпрати обратно при Изабел, когато предприеме пътуването към Ню Мексико. Изабел щеше яростно да се противопостави — както, разбира се, и момчетата — но всичко щеше да си струва, ако можеше да получи четирима добри работници.
— Добре, но няма да търпя плач и цупене.
— Ами Брет?
Джейк познаваше този тип момчета — арогантни, твърдоглави, безполезни.
— Можеш да го задържиш при себе си.
— Не можеш да го оставиш. Ще се почувства отхвърлен.
— Досега трябва да е свикнал с това.
— Освен това съществува и Бък. Той е най-голям от всички.
— Не мога да използвам момче, което е толкова слабо, че не може да стане от леглото.
— Той ще оздравее.
— Добре. Можете да останете тук, докато той заякне достатъчно, за да може да пътува.
Тя му отправи бърза, надменна усмивка.
— Това няма да е необходимо. Още утре сутринта си тръгваме. Всички.
— Но нали каза… — Джейк млъкна. Тя го беше подвела. Беше го накарала да се пазари и да се надява, а в същото време не е имала никакво намерение да му позволи да наеме момчетата. Изпита непреодолимо желание да я завърже до Мърсър н да остави момчетата сами да решат съдбата си.
— Момчетата се нуждаят от работа и дом. Аз мога да им осигуря и двете.
— Ти нямаш дом. Живееш в гората или където там си държиш кравите. Нямаш и истинско ранчо. Установил си се в средата на някаква пустош, заобиколена буквално от нищо, не можеш да разчиташ на нищо. Бък ми каза, че фермерите имат намерение до есента да те оставят без никаква собственост. Просто искаш да използваш момчетата ми, за да спасиш кожата си.
— Какво лошо има в това?
— Всичко! Как мога да очаквам да даваш пример с държанието см на момчетата, когато ти сам не знаеш как да се държиш? Ти не изпитваш никакво съчувствие към тях. Мислиш за тях като за бъдещи престъпници. Не се интересуваш от хлапетата, а само от говедата си. Ако укротяването на тези коне е пример за това, каква работа очакваш да вършат, само след седмица всяко от момчетата ще е с изпочупени крака и ръце. Това няма да е по-добре, отколкото да ги оставя в ръцете на фермерите.
Джейк бе бесен. Достатъчно лошо бе, че тя го мислеше за неспособен да се погрижи за момчетата, но да го сравнява с фермерите бе просто нечувано!
— Аз може да съм груб, да ми липсват добрите маниери, но никога не бих наранил някое момче, дори и такива нехранимайковци като твоите. През войната видях да умират твърде много момчета. Остани колкото е нужно за Бък да се оправи. След това може да си ходите.
— Ако направим това, мистър Максуел, няма да можем да оставим мястото, както го намерихме.
Джейк откри, че не бе никак трудно да намрази тази жена.
— Оставете го както желаете. Просто си тръгнете. Той се отдалечи, яхна коня си и препусна, без да хвърли поглед назад. Пристигна в лагера си, преди ядът му да бе минал, за да осъзнае, че бе отхвърлил единствения си шанс да се махне от Тексас и да продаде животните си.
Бък и това, което му се бе случило, бяха превърнали подозренията, които имаше относно фермерите, в пълна увереност. Те искаха да го съсипят. Дори вече си бяха изработили план. Какво имаше той? Нищо, абсолютно нищо. А можеше да има, ако не бе една много упорита, непоносима и изключително привлекателна жена, която се наричаше Изабел Дейвънпорт.
По дяволите тази жена!
Освен някоя случайна разходка в градината през прохладните летни вечери, Изабел рядко бе извън къщи, след като се спуснеше здрач. Леля Деидре казваше, че никоя дама не трябва да излиза навън след смрачаване. Петнайсетте нощи, които Изабел бе прекарала във фургона, не бяха й дали повод да се съмнява в думите на леля си.
Но някак си тази нощ беше различно.
Нощта не изглеждаше тъмна. В контраст с мастиления мрак под дърветата край потока, цялата околност бе обляна от сребриста лунна светлина. На небето грееха милиони звезди. Изабел спокойно можеше да види конете, събрани в корала. Студеният нощен въздух бе в пълен контраст с дневната горещина. Нощта беше напълно тиха, не подухваше дори най-лек ветрец.
Сега малкото ранчо не изглеждаше толкова бедно и занемарено, нито пък тя се чувстваше толкова безнадеждно откъсната от цивилизацията. Може би просто свикваше със самотата. Всъщност чувстваше се необикновено свободна. Изабел се питаше дали и момчетата не чувстваха същото, знаейки, че скоро ще трябва да се върнат в Остин.
Бе ги наблюдавала внимателно, докато се приготвяха за сън. Никога не бяха разговаряли приятелски, нито пък си бяха разменяли шеги, но тази вечер между тях се чувстваше някакво особено напрежение. Някои й бяха предложили просто да ги пусне да поемат накъдето им видят очите, но тя бе отказала категорично. Сигурна бе, че никога нямаше да й простят.
— Сега вече забъркахте голяма каша — заяви Мърсър. — Вече ви мразят.
