— Не мисля, че си жесток и безчувствен. Казах, че не изпитваш съчувствие към момчетата.
— Те не се нуждаят от съчувствие, а от самоуважение.
— Съгласна съм — каза тя. — По обратния път към Остин се надявам да намеря някого, който ще им даде работа, за да могат да получат и самоуважението си.
— И как мислиш да направиш това?
— Ще спирам във всяко едно селище. Ще говоря с кмета или с председателя на Градския съвет. Ще пусна обяви.
— Това ще е същото, както да пуснеш обяви за роби за продан.
— Имаш ли по-добро предложение.
— Току-що ти го казах.
— Не мога да го приема.
— Господи, никога не съм срещал по-твърдоглава жена!
— Може да съм твърдоглава, но не съм неразумна. През по-голямата част от нощта обмислях предложението ти и все още мисля, че не е подходящо.
— Какво не е наред, ако аз взема момчетата?
Тя се поколеба.
— Хайде, изплюй камъчето. След това, което вече каза, не може да е по-лошо. Изабел накрая събра сили и продължи:
— Момчетата се нуждаят от прилична храна, чисти дрехи, подходящо място за живеене, редовни навици, все неща, които може да осигури единствено жена. Тъй като си мисля, че един ден всички те ще се оженят, няма нужда да придобиват твоите предразсъдъци към жените. Нито пък има нужда да усвояват твоето презрение към правилата в обществото. Тексас няма да е вечно дива пустош.
Джейк не помнеше някога да е бил по-ядосан на някоя жена. Беше я пуснал да влезе в ранчото му, беше й позволил да напълни леглото му с мръсни момчета, беше ги оставил да се позабавляват, като укротяват конете му. Дори й беше предложил да я освободи от повечето тревоги, а тя не искаше, защото не го приемаше като пример за подражание.
— И какво мислиш, че ще направя? Ще ги отведа в някой публичен дом?
— Разбира се, че не! — отвърна разпалено тя, а бузите й се покриха с още по-ярка червенина. — Но тези момчета, се нуждаят от някого, който да ги харесва, който дори би могъл да се научи да ги обича. Ти не можеш да направиш това. Намираш, че всяко чувство е признак на слабост.
— Тогава защо не дойдеш с мен, за да се увериш, че се отнасям с тях с цялата любов и нежност, за която копнеят крехките им души?
Джейк не можеше да повярва, че бе позволил на гнева да вземе връх и да го накара да изрече нещо толкова глупаво! Нищо не би могло да бъде по-лошо от това да трябва да мъкне Изабел по целия път до Санта Фе.
— Няма нужда да ставаш саркастичен, мистър Максуел.
— Не ставам саркастичен.
Не, но затова пък ставаше глупак. Надяваше се тя категорично да отхвърли предложението му.
— Напротив, ставаш Знаеш, че нямаш никакво намерение да вземеш Брет и Бък. Жестоко е да застанеш пред него и да му заявиш, че ще го оставиш.
Той просто трябваше да получи тези момчета. Без значение какво ще трябва да направи или обещае.
— Тогава доведи всички, до последното! — почти изкрещя той. — Е, нямам книжки с приказки да им чета вечер, но тук някъде трябва да има библия. Това ще трябва да свърши работа.
Изабел се изправи, а на лицето й бе изписан израз на царствено неодобрение.
— Отказвам да стоя тук, а ти да ми се подиграваш. Ако нямаш нищо против да се отместиш, искам да изляза!
Джейк отстъпи крачка встрани, покланяйки се ниско, докато Изабел минаваше покрай него.
— Разбира се, ваше величество. Всичко, каквото пожелаете, ваше величество. Позволете ми да легна на пода, така че да минете по гърба ми, ваше величество.
Изабел му хвърли яростен поглед, след което бързо излезе. Джейк се изправи, като очакваше да се почувства по-добре, задето бе затворил устата на тази надменна жена. Но чувстваше единствено разочарование. Той трябваше да получи тези момчета!
— Наистина ли възнамеряваш да направиш това, което каза? — попита Бък.
— Какво?
— Че ще вземеш всички, дори и мен.
Джейк понечи да каже, че ще направи всичко, само и само да получи няколко ръце в повече, но един поглед към Бък го накара да осъзнае, че вземането на тези момчета щеше да означава много повече от просто наемане на работници. Животът им щеше да бъде в неговите ръце, също като онези момчета, през войната.
Джейк си спомни с болка за онези момчета, които бе обучавал, с които бе положил всички усилия, за да ги опази живи, а някои от тях бяха малко по-големи от Чет и Нощния ястреб. Те бяха дошли при него, преливащи от желание да се бият за каузата. Трябваше да защитават домовете си, семействата, които ги обичаха, начина на живот, който обичаха. Те принадлежаха някъде, имаше за какво да се бият, къде да се завърнат.
А тези момчета тук нямаха нищо.
Бък бе покрит с рани и синини, дрехите му висяха на парцали. Джейк не мислеше, че момчето тежи повече от сто и десет фунта. Поне месец нямаше да е в състояние да върши никаква работа. Но душата се отразяваше в очите му. Там беше надеждата. Както и страхът. В лицето на Джейк виждаше своя спасител.
На Джейк не му се искаше да го виждат в такава светлина, но не можеше да обърне гръб на Бък. Нямаше непоклатимата увереност на Нощния ястреб, нито зрелостта на Чет, нито пък височината на Шон. Не се бе откъснал от света като Мат. Стоеше пред Джейк гол, безпомощен, неспособен да скрие това, което чувстваше, това, от което се страхуваше. Все още имаше желание да се бори, да продължи да опитва. Ако го принудеха да се върне обратно в системата, щеше да се бори, докато един ден не се намереше някой да го убие.
Джейк не можеше да позволи това да се случи с Бък или с Мат и Уил, или с когото и да било от другите.
— Ще поема всичко вместо теб, ако мис Дейвънпорт се съгласи да се погрижи за храната.
Бък рязко отвори вратата, спъна се и щеше да падне, толкова бе нетърпелив да намери Изабел. Джейк знаеше, че шансът тя да приеме предложението му беше по-малък от едно на милион. Но ако наистина трябваше да накара деветте момчета да прекарат говедата през индианската територия, някой трябваше да му помага.
Когато Джейк излезе навън, половината от момчетата вече се бяха събрали около Бък, за да чуят за какво беше всичката тази врява. Изабел се взираше в Джейк и като че ли не вярваше на онова, което виждаше. Това го накара да се почувства, сякаш панталоните му бяха разкопчани.
— Няма да ти позволя да тормозиш момчетата по този начин — каза тя, когато той се приближи до нея. — Вече ти казах защо те не могат да заминат.
Какво го бе накарало да направи такова предложение? Нима се бе надявал, че тя щеше толкова да се безпокои за тях, че да ги последва, въпреки че не го харесваше? Или просто не можеше да остави тези момчета на по-лоша съдба от живота, който можеше да им осигури, макар и той да криеше немалко рискове? Замисли се за белезите на Бък, за очите на Мат, за наивността на Уил.
— Опасенията ти те отпаднат, ако дойдеш да се увериш, че се отнасям с тях с вниманието, на което държиш.
— Знаеш, че не мога да замина. Трябва да се връщам на работа.
— Защо?
— Защото съм учителка. Така си изкарвам хляба.
— Не винаги си била учителка. А и няма закон, който да те задължава да останеш такава до края на живота си.
