— Може би не, но това е единственото, което мога да правя.
— Мислех, че си загрижена за тези момчета и би направила всичко, за да им помогнеш.
— Така е.
— Предложих им да се погрижа за тях. Единственото, за което те моля, е да бъдеш нашият готвач.
— Невъзможно.
— Защо?
— Не мога да готвя.
— Всяка жена може да готви.
— Аз не мога. Никога не съм се учила.
— Щом тези момчета могат да се научат да пасат говеда, ти навярно ще можеш да се научиш да готвиш.
— Не е прилично млада неомъжена жена да пътува с толкова много мъже — възрази Изабел.
— Мисли за тях като за свои деца.
— А за теб като за мой съпруг?
— Боже опази! — възкликна Джейк.
Уил и Пит започнаха да се кикотят, а някои от по-големите момчета се подсмихнаха.
— Хайде, мис Дейвънпорт! — помоли я Бък. — Няма да позволим да ви се случи нищо лошо.
— Това не помага, момче — каза Джейк. — Тя се страхува, че и ти ще се превърнеш в част от проблема.
— Аз? — извика Бък.
После, когато проумя за какво ставаше дума, се изчерви. Изабел пребледня.
— Отвратителен си!
— Припиши го на кравите. Трудно е да се държиш прилично, след като цял ден си ругал на воля опърничавите говеда.
— Това не е никакво извинение!
— Не съм си го и помислял.
— Никой няма да ви тревожи, мис — каза Чет Атмор. — Аз и брат ми ще се погрижим за това. Ще спите във фургона, както и досега.
— Благодаря, Чет, но въпросът не е само до благоприличие или готвене, или къде ще спя. Аз си имам работа. Не мога просто да изчезна, без да дам обяснение.
— Мърсър може да го даде, ако в това е проблемът — каза Джейк.
Изабел се вгледа в изпълнените с надежда и очакване лица на момчетата и хвърли гневен поглед към Джейк.
— Невъзможно е. След едно такова пътуване с репутацията ми ще бъде свършено.
По лицата на момчетата Джейк видя разбиране, а миг след това — постепенно увяхващи надежди. Но отказа да се предаде.
— Защо не оставиш момчетата да решат? Може би ще им хареса да работят за мен, въпреки че им давам лош пример, повече отколкото да се върнат в сиропиталището.
— Кои от нас ще вземеш? — попита Бък.
— Сигурна ли си, че няма да промениш решението си? — обърна се Джейк към Изабел.
В отговор тя само поклати глава.
— Братята Атмор, Ястреба, Шон и Мат. Съжалявам — каза Джейк, когато видя разочарованието в погледа на Бък.
— Трябва да тръгна само след седмица. Не мога да взема никого, който още отсега да не може да прекара на седлото осемнайсет часа на денонощие. Имаш късмет, че изобщо си жив.
Бък не отговори.
— Люк и аз можем да работим и за теб — каза Чет.
— Аз също — добави Нощния ястреб.
Шон също кимна в знак на съгласие, но не изглеждаше щастлив от такава възможност.
— Няма да застанете против желанието им, нали? — обърна се Джейк към Изабел.
Можеше ясно да види, че тя се бори със себе си. Тя му нямаше доверие и най-вече доверие в това, как ще се отнася със скъпоценните й сираци. Не мислеше, че е достатъчно добър за тих. Не знаеше защо тя си мислеше, че би им сторил нещо по-лошо от това, което вече бяха преживели, но тя нямаше да намери никой, който да се грижи за тях така, както тя искаше. Жалко, че самата тя не можеше да ги осинови. Не биха й позволили да направи това, но ако можеше, Джейк бе сигурен, че тя ще го направи.
Джейк се чудеше защо бе толкова самопожертвувателна спрямо момчетата и толкова критично настроена към самия него. Може би си мислеше, че хлапетата могат да бъдат спасени. Колкото до самия него, никой не би могъл да го принуди да живее по друг начин.
— Не, няма да ги карам насила да се върнат в Остин — каза тя накрая. — Всички, които искат, могат да дойдат с теб.
Джейк изпусна въздишка на облекчение. Имаше възможност да спаси стадото си, както и някои от момчетата. Но не можеше истински да се зарадва на успеха си, защото Изабел изглеждаше толкова разстроена и нещастна.
Болеше го, че тя се чувства по този начин, след като позволи на някои от момчетата да заминат с него. Хората винаги се бяха отнасяли с уважение към него, от време на време дори му се възхищаваха. Неприятно му беше, че тя не виждаше отвъд липсата на маниери качествата, които другите бяха видели у него. Беше научена да се възхищава у един мъж на неща, които Джейк никога не би могъл да притежава. Колкото по- скоро приемеше това, толкова по-бързо щеше да я изхвърли от ума си.
— Не е необходимо да изглеждаш така, като че ли подписваш смъртните им присъди — отбеляза той. — Ще направя всичко по силите си момчетата да пристигнат в Санта Фе без драскотина.
— Сигурна съм, че ще го направиш, но на мен ще ми липсват. Досега не бях си давала сметка, колко съм се привързала към тях.
Обаче той нямаше да й липсва. Сигурно щеше да бъде страшно доволна, когато той си тръгнеше. Сигурно тя с облекчение щеше да си мисли, че никога повече няма да го види.
— Веднага щом се съмне, си вземете по един кон от корала — каза той на момчетата. — Ще се нуждаем от около трийсет коня повече. Ще намерите свободни седла в склада. Шон погледна към Пит и се поколеба.
— Тръгвай! — каза Пит.
— Мис Дейвънпорт твърди, че има друг план. Освен това аз съм твърде малък, за да помогна.
— Ще се върнем ли тук довечера? — обърна се Шон към Джейк.
— Да.
— Ще ти помогна да хванеш конете — отвърна той и рязко се обърна.
— Мат няма да дойде — рече Уил. — Той никъде не тръгва без мен.
— Вие сте твърде млади — каза Джейк, като с всяка изречена дума все повече и повече се чувстваше като подлец. — Нищо чудно да ме арестуват за отвличане на деца.
— Мат няма да тръгне без мен — повтори Уил. Джейк осъзна, че Уил се страхуваше да не бъде изоставен от брат си.
— Мис Дейвънпорт ще остане тук с вас. Тя няма да позволи нищо да ви се случи.
На Джейк му се стори, че Мат го гледаше по-втренчено от обикновено, но не можеше да определи дали действително беше така. После болката отново се появи.
— Няма да чакам повече — каза твърдо Джейк, като се ядосваше сам на себе си, задето толкова настояваше Мат също да отиде с тях. — От теб зависи.
Мат не помръдна.
Не помръдна дори когато пукна зората и те започнаха да изнасят седлата от бараката. Стоеше все така и когато изведоха конете от корала. Когато препуснаха, за да догонят и хванат конете, Джейк погледна през рамо, но Мат стоеше неподвижно на мястото си.
По дяволите!
Изабел беше неспокойна през цялата утрин. Момчетата се държаха, сякаш бяха пропилели и последния
