си шанс в живота. Сигурно се чувстваха така, защото бяха оставени в задните редици.
Мърсър бе избягал през нощта. Щеше да пристигне в Остин преди нея. Чудеше се какво щеше да каже той в агенцията и на училищното настоятелство. Може би трябваше да се разтревожи, но сега имаше по- сериозни опасения относно момчетата и това като че ли нямаше значение. Изпрати Бък да си ляга Той трябваше да възстанови силите си. Никой нямаше да го вземе, докато беше толкова слаб.
В крайна сметка се бе убедила, че никой нямаше да вземе тези деца само за да ги обича и да им даде приличен дом. Сигурно всички щяха да гледат на тях по същия начин както Джейк и фермерите. Те виждаха в тяхно лице единствено роби. Джейк смяташе, че бяха бъдещи престъпници.
А сега те бяха още момчета, които изглеждаха добре, бяха умни и способни, макар и невинаги съвсем послушни. Заслужаваха своя шанс.
„Те имаха шанс, но ти им го отне“
Изабел се насили да изтрие тази мисъл от ума си. Всъщност Джейк Максуел не желаеше тя да отиде с тях. За него нямаше нищо по-ужасно от това тя да приеме. Бе го видяла в очите му, когато той направи предложението си.
Както и да е, тя не можеше да отиде. Не знаеше нищо за готвенето на полеви условия и на лагерен огън. Нямаше и къде да се усамоти нито за миг Щеше да изгори от слънцето и лицето й щеше да се покрие с лунички. А и вероятно щеше да бъде изнасилена и убита от индианци.
За миг се почуди дали трябваше да позволи на което и да е от момчетата да тръгне Но ако имаше човек, който да е в състояние да ги преведе живи и здрави през индианската територия, това беше Джейк Максуел. Като че ли още усещаше хватката на силните му ръце. Сякаш бе железен. Вероятно бяха останали синини.
Може би щеше да бъде привлекателен, ако се изкъпеше и се избръснеше. Изабел не харесваше бради. Те я караха да си представя човек, който е неискрен, който лъже и мами. Не че се опитваше да припише тези пороци на Джейк. Неговият най-голям грях бе, че изцяло пренебрегваше чувствата на другите хора, особено нейните.
Това беше още една причина да се замисли дали да отиде с него. След седмица в неговата компания щеше да бъде ужасно объркана и нервите й щяха да бъдат опънати до краен предел. Не можеше да си представи на какво щеше да прилича след три или четири месеца.
Или години!
Не знаеше защо й хрумна тази мисъл. По-добре беше да я хванат и измъчват индианците, отколкото да прекара и година с Джейк Максуел.
Уил се приближи до нея.
— Ще се върнем ли в Остин? — попита угрижено той.
Изабел мразеше да признава грешките си, но не можеше да си позволи да поддържа илюзии за настояще, в което вече никой не вярваше.
— Страхувам се, че засега нямаме друг избор.
Уил я гледаше с огромните си сини очи. Невинното му като на ангел лице и русата му коса, която падаше над очите му, я накараха да се почувства, сякаш правеше най-голямата грешка в живота си. Как не успя да намери дом за това прекрасно дете?
— Опитах се да накарам Мат да тръгне с онзи човек, но той не искаше.
— Защо? — попита Изабел.
— Не зная. — Сянка от страх премина по лицето на Уил.
Изабел подозираше, че знаеше истината, която не можеше да изрече на глас. Почувства се засрамена. Уил беше само едно дете, но вече бе принуден да направи един тежък избор и да накара Мат да замине за свое собствено добро. Детето имаше повече смелост на осем години, отколкото тя имаше на двайсет и три. Когато се нагърби със задачата да намери дом за тези деца, знаеше, че нямаше да бъде никак лесно.
Страхуваше се, че ще изгуби работата си, но трябваше да признае пред себе си, че повече се страхуваше за Джейк. Бе ужасена, ако трябваше да бъде точна. Не го одобряваше, но бе впечатлена. Мислите й се връщаха към него много по-често, отколкото бе необходимо.
Беше много развълнувана, когато той й предложи да замине с него. Казваше си, че трябва да издържи, защото скоро щеше да бъде отново в Остин. После се замисли за ръцете му, за силата му и почти се съгласи да го последва.
Не знаеше каква власт имаше той над чувствата й, но знаеше, че бе опасен. Сигурна беше, че ако остане край него, душевният й мир щеше да бъде нарушен. Въпреки яда и разочарованието й, привличането ставаше все по-силно и по-силно.
Това я смущаваше и безпокоеше. Тя бе силна и чувствителна, жена, която разчиташе само на себе си. Бе преживяла загубата на единствения си близък човек, бе живяла две години в сиропиталище, бе срещала мъже, които имаха наум много повече от подкрепа и помощ, после се справи и по време на войната. Сигурно щеше да преживее и моментното увлечение по Джейк Максуел.
Но не беше моментно. Нещо в нея се преобръщаше в негово присъствие. Чувстваше странно и обезпокоително свиване под лъжичката.
Трябваше да мисли за момчетата, не за себе си. Замисли се за друго решение, но не успя да открие такова. Или Джейк, или никой.
Успокои се, когато момчетата се върнаха с трийсетина коня. Бе изненадана, когато Джейк се отправи към нея веднага, след като прибраха конете в корала. Това й даде възможност да пристъпи към изпълнение на своето решение, преди отново да се разколебае.
— Денят беше чудесен! — каза той. — Ще оставим най-добрите, а останалите ще върнем.
— По-добре ще е да задържиш всичките. Приемам твоето предложение. Всички отиваме в Санта Фе.
ГЛАВА 7
Тя изглеждаше така нещастна, сякаш се принасяше в жертва. Като мъченица. По дяволите, наистина се мислеше за такава. Той се почуди дали Изабел не мислеше, че целомъдрието й бе в опасност. Леденият й поглед изглеждаше по-студен отвсякога.
— Какво те накара да промениш решението си?
— Не мога да принудя момчетата да се върнат обратно в Остин. Мисля, че ти с нищо не си по-лош от другите хора, които биха ги взели.
Тя го погледна в очите и задържа погледа си. Трябваше да й повярва. Не беше страхлива. Хвърли обидата направо в лицето му.
— Ще вземеш всички, нали, дори Бък?
Сигурно се бе побъркал. Сам трябваше да кара стадо говеда и да го преведе през индианската територия, а вземаше със себе си половин дузина деца, които едва ли можеха да яздят, със сигурност не можеха да стрелят, не знаеха нищо за кравите и живота в прерията — и всичко това заради една ледена принцеса, която дори тексаското слънце не можеше да разтопи.
Но у нея се криеше жена. Можеше да я почувства. Трябваше да намери начин да достигне до нежността, която тя така старателно криеше зад дебелата стена от лед. Знаеше, че беше там, защото момчетата бяха успели да я получат.
— Да, дори Бък — отвърна той.
Уил и Пит хванаха Изабел за ръцете и започнаха да подскачат от радост. На устните й се появи колеблива усмивка.
Джейк харесваше усмивката й — тя променяше лицето й, — но Изабел не се усмихваше често. Чудеше се дали въобще някога е била щастлива, дали й се е случвало истински да се порадва на живота. Имаше чувството, че тя винаги бе поставяла на първо място доброто си възпитание и приличното държание и не си бе позволила да опита вкуса на безгрижието. Искаше му се да можеше да я накара да се усмихва по начина, по който момчетата вече бяха успели. Щеше да му бъде приятно поне веднъж да я види да изостави преценките си за това как да прави всичко съвършено и да направи нещо естествено. Желаеше да я види да тича през тревата с пола, вдигната над коленете, да гази в някой поток, да се разхожда в дъжда, да бере цветя, докато тревите още тежаха от роса. Бе сигурен, че всичко това щеше да й хареса, ако се решеше да
