си го позволи. Една жена с гореща кръв бе затворена зад стени от лед. Трябваше да бъде така. В противен случай едва ли мисълта за нея би имала такова въздействие върху него.
Момчетата също значеха много за него, но тях можеше да изостави, след като веднъж уредеше живота им. Но не беше сигурен, че можеше да изостави Изабел. Продължаваше да открива у нея неща, които му харесваха. Особено много му харесваше как дрехите стояха като излети по тялото и, поради което тя винаги изглеждаше спретната и хубава. Не се мотаеше безцелно и не се предаваше в битката с живота. Бе решена да се бори докрай и със зъби и нокти да си проправи път. Това му харесваше. В голяма степен му напомняше за него самия.
Изабел вдигна очи към него, а ръката й почиваше на рамото на Уил.
— Сигурно съзнаваш, че даде обещание да вземеш всички момчета. Това означава, че не можеш да зарежеш някои от тях след няколко дни.
— Казах, че ще ги взема, нали? Може да не съм идеален, но поне не си пристъпвам думата.
— Не исках да те засягам на чест, мистър Максуел. Просто се притеснявах от непостоянството на твоя нрав.
Изглеждаше, сякаш тя наистина се бе загрижила да не засегне чувствата му. Трябваше да й покаже как стояха нещата по този въпрос. Нямаше чувства, които можеше да засегне. Той не притежаваше такива от години насам.
— Не можеш да ме засегнеш на каквото и да поискаш, каквото и да означава това, но трябва да знаеш, че аз държа на думата си. Сега ти трябва да удържиш своята. Ние с момчетата трябва да прегледаме конете, а докато се занимаваме с това, ти можеш да приготвиш нещо за вечеря.
— Явно си забравил, че не мога да готвя. Нуждая се от Мат, за да ме научи.
— Вземи някой от тези малки хлапаци, Уил или Пит.
— Не можеш да ги наричаш „малки хлапаци“. И без това самоуважението им е вече достатъчно засегнато.
— Но те са малки хлапаци.
— Още една причина да не ги наричаш така.
— Нека изясним нещата още сега. Нямам време да се замислям над всяка дума, която казвам. И ако не им харесва как ги наричам, то тогава просто ще им се наложи да свикнат.
— Да, нека ги изясним — рече Изабел и се приближи към него, като го гледаше в очите яростно като майка, която се опитваше да защити детето си — Или ще се съобразяваш с чувствата на момчетата, или ще си имаш работа с мен!
Джейк се разсмя. В тази ситуация не можеше да направи нищо друго.
— Госпожице, докато карам хиляда непокорни крави стотици мили през прашните равнини, едва ли ще намеря време да се занимавам с теб. Когато тръгнат; ще трябва да внимаваме да не ги изгубим. А когато индианците започнат да ни преследват, ще се наложи да спасяваме кожите си.
— Затова започни отсега, докато вее още имаш време — отвърна бързо Изабел. — Можеш да започнеш с речника си Няма да търпя псувни.
— Няма да търпиш… — Джейк не можа да довърши изречението си.
Тази малка, слаба и безпомощна жена стоеше тук пред него и си позволяваше да му казва какво да прави. Беше голям инат. Едва ли имаше някакъв смисъл да говори с нея.
— Разбира се, госпожице, всичко, което кажеш.
— Името ми е мис Дейвънпорт.
— Ще те наричам Изабел.
— Няма да отговарям.
— А ти ще ме наричаш Джейк.
— В никакъв случай.
— Добре, поне няма да ми се налага да слушам бръщолевенето ти. — Той си тръгна, но почти веднага се обърна. — Храната трябва да е готова преди мръкване. За индианците е твърде лесно да забележат огъня в тъмното.
Ужасът, който се изписа в очите й, заличи гнева му. Невероятно бе как една жена можеше да се променя моментално от дива котка в едно мило и безпомощно същество, което гледа така, че на човек му се искаше само да го прегърне и да каже, че всичко щеше да бъде наред. Това трябваше да се забрани със закон.
— За втори път споменаваш индианците, мистър Максуел. Наистина ли са вражески настроени?
— Да, мадам. Ако, разбира се, си представяш убиването, скалпирането и осакатяването като вражеско отношение.
— В такъв случай дали е разумно да откараш кравите си в Ню Мексико? Няма ли да е по-добре да отидем в Сейнт Луис или в Ню Орлиънс?
— Щеше да е разумно, ако можех да ги отведа там, но индианци има и по пътя оттук до Сейнт Луис. А по пътя до Ню Орлиънс има бели, които са по-лоши и от индианците. Мисля, че шансовете ни са най-добри в Ню Мексико.
Тя очевидно не се успокои.
— Така стоят нещата, мадам. А прекарването на кравите е единственият начин за препитание, който мога да измисля.
Изглеждаше изплашена, а също и замислена. Джейк виждаше, че тя съжалява, задето бе взела подобно решение. В крайна сметка щеше да каже какво възнамеряваше да прави.
— Предполагам, че ще е най-добре да се заема с вечерята. Имаш ли някакви провизии?
— Не бих казал.
— Има достатъчно говеждо.
— Ако го изядем, няма да мога да го продам.
Джейк се отправи към корала. Не искаше да й казва, че провизиите му почти бяха свършили, а нямаше пари да закупи други.
— Мистър Максуел.
Той спря и се обърна.
— Наричай ме Джейк.
— Какво ще правиш с тези момчета, когато стигнем в Санта Фе? — попита тя, като упорито отказваше да го нарича с малкото му име.
— Не зная.
— Ако не можеш да им намериш осиновители, трябва да ги задържиш и да им намираш работа. Сделката беше такава.
— Ще помисля върху това. Но ако го направя, и ти ще трябва да останеш.
Тя се вцепени. Бе очаквала всичко друго, но не и това. Всъщност и той не бе го очаквал.
Джейк спря коня си и загледа Нощния ястреб, Мат, Чет и Шон, които показваха на конете какво беше да имаш ездач на гърба си. Бяха си проправили път през половината стадо. Утре по обяд щяха да приключат и с другата половина от стадото. Някои от тези коне не бяха яздени сигурно от момента, когато той замина на война. Щеше да отнеме няколко дни, ако не и седмица, докато отново привикнеха със седлата. После щеше да има по седем-осем месеца за всяка момче, което можеше да язди. Той бе недоволен, че не можеше да се пребори с вълнението, което кипеше у него. Щеше да успее. Щеше да изведе от Тексас достатъчно говеда, за да може да започне отначало някъде другаде. Два чифта ръце не бяха достатъчни, за да може да отведе голямо стадо до Ню Мексико, но пък, от друга страна, неговото не беше голямо.
Искрено се надяваше поне някои от момчетата да можеха да се задържат на седлото, без да се наложи да завързва краката им под корема на коня. Люк Атмор се справяше добре и му помагаше доста с конете. Джейк се чудеше дали да не му повери грижата за тях. Не знаеше какво да прави с Брет Нолан. Момчето обикаляше корала и гледаше, но все още стоеше на разстояние. Никога не поиска да поязди и не предложи помощта си. А беше голямо момче — Изабел бе казала, че е на дванайсет. Джейк имаше планове за него.
Бък беше на седемнайсет и със сигурност знаеше да язди. Точно сега момчето не можеше да направи нещо повече от това да стане от леглото и да се облегне на оградата, но в очите му имаше блясък, който
