каквито си ги бе представял. Второто нещо бе това, че момчетата се колебаеха да поемат чиниите, които им подаваха. Изражението на лицето на Изабел беше третото.
Погледна към съдържанието на чините и отстъпи. Месото беше овъглено. Но в крайна сметка той бе решил, че беше месо. Бобените зърна изглеждаха като черни острови сред кален поток. Опита се да набоде едно на вилицата си. Бяха твърди като мрамор и подвижни. Зърното подскочи и падна на земята няколко фута по-нататък.
— Ти ли сготви това? — попита той, ядосан и разочарован.
— Разбира се — отвърна Изабел. — Горещи са, нали? Можеше да се каже, че бе изнервена, но дори не беше погледнала към момчетата.
— Твърди са като скали.
— Сготвих преди повече от половин час.
— Не е кой знае колко отдавна. Колко време ги кисна?
— Нима е трябвало да ги кисна? Те не бяха мръсни.
— О, Боже! Тя наистина не умее да готви! Това е сушен фасул. Трябва да се кисне цял ден!
— Крещиш — каза тя с равен глас, сякаш поправяше някое дете за пакост, която беше сторило.
— Естествено, че ще крещя. Ако ти бях сервирал въглени и сух боб, и ти щеше да крещиш.
— Това е бекон.
— Може и да е било някога бекон, но в момента е въглени!
— Отново крещиш.
— Ако ми обещаеш да превърнеш това в нещо, което поне малко да прилича на бекон, аз ти обещавам да престана да крещя.
— Сигурно няма да е толкова лошо, ако се изстърже нагарът — каза Чет.
— И малко да се посоли — добави брат му.
— Сигурно отвътре е сурово.
— Станало е — рече Чет. — Проверих.
Джейк се взираше в братята Атмор. Чудеше се защо някой не бе ги осиновил още преди години. Бяха руси, с атлетична физика, приличаха си като близнаци и можеха да лъжат без и окото им да мигне. Това ядене не ставаше и за куче, а те и двамата много добре знаеха това.
— Налей ми малко кафе — каза Джейк. — Може би ще мога да го оправя.
Веднага разбра, че кафето бе слабо. Вкусът потвърди подозренията му.
— Изхвърлила си старата утайка.
— Разбира се.
— Казах ти да не я изхвърляш.
— Отказвам да пия кафе от стара утайка. — Тя беше възмутена.
— Тогава ще се наложи да правиш две джезвета кафе.
— Това е смешно.
— Съгласен съм. Трябва да се научиш да пиеш прилично кафе.
— Аз правя прилично кафе.
— Ако ще се учиш да правиш тексаско кафе, на първо място трябва да изхвърляш само една трета от старата утайка, не повече. После добавяш шепа прясно кафе и го вариш. Когато стане черно, е готово за пиене.
— Звучи ми като рецепта за кал.
— Може би, но пък става хубаво кафе. Няма ли нещо друго?
Трябваше да има, иначе щяха да гладуват.
— Бисквити и пай — отвърна Изабел.
Ако и те приличаха на бекона и фасула, въобще не искаше и да си помисля за тях. Счука зърната в съдината.
— Остави я на огъня. С малко късмет ще го изядем на закуска. Направи ли сос?
— Не зная как.
Като мърмореше псувни, без дори да се постарае да се крие, Джейк се опитваше да отстрани нагара от месото. Трябваше да признае, че месото наистина изглеждаше малко като бекон. Джейк опита една хапка. По дяволите, беше твърдо като подметка.
— По дяволите, жено, това е ужасно.
— Предупредих те, че не мога да готвя.
ГЛАВА 8
Изабел подаде на Джейк две питки. Той дори не изчака да изстинат. Напълно забрави за прегорялото месо, а веднага пъхна едната в устата си. Беше много гореща и опари езика му, но зъбите му се впиха в хрупкавата кафява коричка и меката бяла сърцевина. Докато дъвчеше, вдъхваше с наслада апетитния аромат. Не спря, докато не изяде и двете питки. Месото остана недокоснато в чинията му.
— Как? — бе единственото, което можеше да каже.
— Леля ми умря, когато бях на шестнайсет години — обясни тя. — Нямам други роднини, затова ме пратиха в сиропиталище. Даваха на всеки от нас по някаква работа. Научиха ме да правя питки и да пека ябълков пай.
— Но ако можеш да правиш такъв хляб…
— Би трябвало да мога да приготвям и бекон — довърши тя вместо него.
Джейк кимна в знак на съгласие.
— Никога не ми позволяваха да приготвям нищо друго. Когато напуснах сиропиталището, работих все на места, където храната ми бе осигурена.
Уил се отпусна на земята до Джейк. Беше сложил своята порция месо между две питки. Дори и неговите остри зъби трудно разкъсваха препеченото месо.
— Имаш ли конфитюр? — попита той с пълна уста.
— В къщата би могло и да се намери — отвърна Джейк.
— Аз ще отида да видя — предложи Пит и преди някой да е успял да каже нещо, той вече тичаше към къщата.
— Всяка жена казва така. По този начин, когато приготви нещо и го сервира изискано, човек ще си помисли, че е направила нещо чудесно.
— Аз не лъжа.
Джейк погледна още веднъж в чинията си и всички надежди, че в следващите дни ще яде храна, приготвена от умела женска ръка, се изпариха.
— Така изглежда. Въобще нищо ли не можеш да готвиш?
— Мога. Питки — отвърна Изабел.
Отговорът й не допринесе с нищо за подобряване на настроението му. На открито нищо не се приготвяше по-трудно от питки. През войната, който можеше да приготвя наистина хубави питки, нямаше нужда да върши нищо друго. Приятелите му с радост изпълняваха и неговите задължения само заради удоволствието да хапнат хубави питки.
— Тогава ми подай две — каза той. — Може би ще успея да преглътна този бекон, ако го сложа между две големи питки.
— Не е необходимо да го ядеш, щом не искаш.
— Напротив, необходимо е. Укротяването на коне е трудна работа. Още по-трудна е да се събира голямо стадо едър добитък. Трябва да изядем храната, независимо от качествата й, или ще трябва да гладуваме.
— Ако просто оставяш Мат тук, докато аз…
— Не мога да се лиша от Мат. Станаха ли готови питките?
— Така мисля — Изабел вдигна капака на преносимата походна фурна и обонянието на Джейк бе атакувано от божествен аромат. В дъното на фурната имаше две дузини от най-хубавите питки, които бе виждал в живота си.
Както изглежда, никой друг нямаше желание да стане. Всички се бяха разпръснали, поддържайки
